Пропастта на опрощението

— Тя беше добра — додаде той. — Остана до мен, когато можеше да направи своя империя в Казъм Сити. Не заслужаваше това. Никой от тях не го заслужаваше.

Наложи си да се изправи в цял ръст, като се опираше на стената. Първо Лашър, по време на пътуването към Ризургам. После трябваше да се сбогува с Блъд, вероятно завинаги. Сега си беше отишла и Круз, последната му, безценна връзка с почти забравения живот в Казъм Сити.

— Не знам как е с теб, Капитане — рече той, — но съм на път да приема нещата лично.

— Аз вече го направих — отвърна празният костюм.

Битката все още бушуваше в “Носталгия по безкрая”, но вълната бавно се обръщаше срещу нахлулите на борда й адвентисти. Последните елементи на Катедралната гвардия, дошли като подкрепление, бяха навлезли по-навътре в лайтхъгъра или бяха унищожени от защитата на корпуса. “Носталгия по безкрая” също беше пострадала: нови кратери и белези бяха насекли и без това коварния пейзаж на корпуса й. Малките кораби, които бяха достигнали до него и се бяха закрепили за повърхността му със специални ракетни куки, епоксидна смола и апаратура за пробиване на дупки, напомняха механични кърлежи, впити в плътта на животно с чудовищни размери. Навсякъде се виждаха смазаните трупове на други совалки, заплетени в пукнатините и гънките на архитектурата на лайтхъгъра и навън от тях изтичаха течности и въздух. Други от корабите бяха разкъсани, преди да се доближат до “Носталгия по безкрая”, и горещите им останки го следваха в орбитата му около Хела.

От луната не бяха изстреляни допълнителни подкрепления: атаката беше замислена да бъде тотална и непреодолима и само шепа отделения от Катедралната гвардия не бяха мобилизирани за първата вълна.

Последните няколко елемента, които все още опитваха да превземат чрез абордаж лайтхъгъра, явно вече си даваха сметка, че нямат особени шансове за успех. Съпротивата се беше оказала по-силна от очакваното: за първи път група ултри беше сломила ефективната им защита. Но редовните войници на Катедралната гвардия бяха верни до смърт на ордена на адвентистите, тъй като куейчистката доктрина течеше из вените им, и за тях отстъплението беше немислимо. Не беше необходимо да знаят точно мисията си, за да бъдат наясно, че тя е от изключителна важност за първосвещеника.

Угрижени как да открият безопасен път към корпуса, никой от тях не забеляза появилия се отвор отстрани на лайтхъгъра, от който започна да се лее златистожълта светлина. Вратата изглеждаше много малка, но само заради зашеметяващите размери на самия кораб.

Появи се нещо, движещо се с гладката, неколеблива автономност на машина. Не приличаше на летателен апарат, дори на тромавите апарати, използвани за осъществяване на междукорабни операции. Приличаше на странен абстрактен орнамент: сюрреалистично съпоставяне на бронзовозелени форми без прозорци или каквито и да било снадки, сякаш изсечени от сапун или мрамор. Всичко това бе затворено в скелетоподобна черна рамка с механизми за прикрепване, двигатели и съоръжения за движение и прицелване.

Беше оръжието от оръжейната. Някога имаше четирийсет оръжия адска класа, сега беше останало само това. Науката, чийто плод бяха, инженерните принципи, въплътени при тяхното конструиране, вероятно не бяха толкова напреднали като онези, допринесли за последните добавки към арсенала на “Носталгия по безкрая”, като специалните плондерни мини и хипометричното оръжие. Никой никога нямаше да разбере със сигурност. Едно обаче беше ясно: новите оръжия бяха по-скоро инструмент за хирургическа защита, отколкото на груба сила, така че оръжието от оръжейната все още имаше своето място.

То се отмести встрани от вратата. Намиращите се току до рамката двигатели блеснаха в синкавобяла светлина. Тя освети “Носталгия по безкрая” и достигна до черните форми на последните няколко корабчета на Катедралната гвардия.

Никой не забеляза.

Оръжието се завъртя и рамката се озова на една линия с надвисналата Халдора. После започна да ускорява, отдалечавайки се от лайтхъгъра, от битката и от надраното лице на Хела.

Васко и Хури влязоха в пълната с огледала мансарда. Васко се огледа, за да се увери, че стаята не се променила с нищо от последното им идване. Първосвещеникът се намираше в същата кушетка, на същото място в помещението. Рашмика седеше край масата в средата на стаята и наблюдаваше пристигането им. Пред нея беше подреден красив чаен сервиз от порцелан. Васко Малинин наблюдаваше внимателно реакциите й, питайки се каква част от спомените си бе възстановила. Дори да не си беше спомнила всичко, той не можеше да повярва, че лицето на майка й няма да породи някаква реакция у нея. Според него имаше неща, които при всякакви обстоятелства си пробиваха път до спомените.

Но ако Рашмика действително бе реагирала по някакъв начин, той очевидно го беше пропуснал. Тя просто наклони глава към тях, както би поздравила който и да е посетител.

— Само двамата ли сте? — попита Куейч.