Пропастта на опрощението

Той продължаваше да впива пръсти в лицето си, концентрирайки се около окото. Бръкна с пръсти в очната кухина, измъкна нещо. Стисна го между палеца и показалеца си за момент: съвършено човешко око, окървавено като ужасяващ суров деликатес.

— Казах… — поде Орка.

Той стисна с пръсти окото и то се счупи. От него се появи нещо хромовожълто, изтичащо в подобни на дим нишки. Миг по-късно Круз усети как нервнопаралитичният агент прониква в белите й дробове.

Нямаше нужда да й казват, че ефектът му е фатален.

От безопасността на своята мансарда първосвещеникът наблюдаваше развитието на опитите си да превземе лайтхъгъра. Камерите около Хела му осигуряваха постоянна картина в реално време на кораба на ултрите, независимо къде го отнасяше орбитата му. Беше видял издайническото припламване на двигателя му: съобщението на Сифарт за успеха на първата фаза от операцията по превземането. Беше видял, по-скоро почувствал, масовото потегляне на корабите на Катедралната гвардия, беше видял също така събирането и координацията на ескадроните над Хела. Корабите бяха наистина много малки, но затова пък броят им беше внушителен. По същия начин ято гарвани можеше да напада човек, докато го умъртви.

Нямаше информация как протичат събитията в кораба. Ако Сифарт следваше плана си, двайсетимата членове на челния отряд бяха започнали атаката си малко след сигнала. Сифарт беше смел човек: непременно беше наясно колко малък е шансът му да оцелее до пристигането на подкрепленията. Не трябваше да забравя също така колко дълго се бе задържал на поста си. Повече от сигурно беше, че вече е загубил част от хората си, но Куейч се съмняваше силно, че той самият е сред загиналите. Вероятно продължаваше да се бие някъде в лайтхъгъра, продължаваше да оцелява.

Първосвещеникът копнееше да има някакъв начин да отгатне какво става в този момент в кораба. След цялото това планиране, след всички тези години на мечти и подготовка на това безумие му се струваше връх на несправедливостта да не може да проследи дали събитията се развиват според плана. Винаги беше прескачал естествената празнина между двете крайности във въображението си: всичко беше или успешно, или неуспешно и нямаше никакъв смисъл да се спира върху агонията от несигурността, с която беше свързано.

Но сега имаше съмнения. Ескадроните срещаха неочаквана съпротива от защитата на корпуса. На екрана се виждаше, че корабът е заобиколен от сияние на експлозии като тъмен, мрачен замък, осветен от фойерверки. Повечето летателни апарати на ултрите разполагаха с някаква защита, така че този факт сам по себе си не беше изненада за Куейч. Измислената от него история дори изискваше корабът да има средства за самозащита. Но техните мащаби и ефикасност, както и скоростта на реакцията го бяха изумили. Ами ако силите вътре в кораба окажеха същата неочаквана съпротива? Ами ако Сифарт беше мъртъв? Ами ако всичко се доближаваше бавно към катастрофален край?

Кушетката му звънна: беше получил съобщение. Треперещата му ръка натисна контролния бутон.

— Куейч — каза той.

— Доклад от Катедралната гвардия — произнесе заглушен от атмосферните смущения глас. — Доклад за успешно нахлуване на помощни отряди три и осем. Корпусът беше пробит; няма значителни загуби на въздух. Отрядите на подкреплението сега са на борда на “Носталгия по безкрая”. Опитват да се срещнат с елементи от челния отряд.

Куейч въздъхна, разочарован от себе си. Разбира се, че всичко ставаше според плана, и разбира се, че щеше да се окаже малко по-трудно от неговите предвиждания. Такава беше природата на достойните задачи. Но не трябваше да се съмнява нито за миг в крайния успех.

— Продължавай да ме държиш в течение — каза той.

Двете неподхождащи си фигури — тромавият празен костюм на Капитана и детинската форма на прасето — се тътреха към бойното поле. Движеха се из коридори и тунели, които никога не бяха обитавани от хора: те гъмжаха от плъхове, отвратителна киша и други токсини. Бяха тъмни като гробници, осветявани тук-там от слаби и потрепващи източници на светлина. Скорпион знаеше точно къде се намира, когато адвентистите се бяха обърнали срещу него. Но оттогава следваше Капитана в абсолютно непознати части на кораба. Колкото по-голямо разстояние изминаваше, толкова по-поразен оставаше от нарастващата липса на обичайните маркери за наличие на власт: временните електрически и водопроводни системи, изрисуваните луминесцентни стрелки, обозначаващи посоката. Тук имаше единствено анатомия. Движеха се из части на кораба, известни само на Капитана: коридори, които той обитаваше сам. “Това е неговата кръв и плът — помисли си Скорпион. — От него зависи какво ще прави с тях.”