Пропастта на опрощението

Скорпион опита отново, като премести тежестта си доколкото можеше, за да се отдели от стената. Беше се отказал да вика за помощ и отдавна беше престанал да обръща внимание на собствените си стонове и скимтене. Адвентистките делегати не се бяха върнали, но все още бяха някъде там: през ехтящия лабиринт от коридори, канали и асансьорни шахти до него периодично достигаха приглушени звуци от битка. Чуваше викове и писъци и от време на време — басовия стон на самия кораб като реакция на някакво дребно вътрешно нараняване. Каквото и да правеха делегатите — с режещите или бълващите огън оръжия, — не би трябвало да можеха да причинят истински поражения на Капитана. Та “Носталгия по безкрая” беше устояла дори на директната атака на едно от своите оръжия от оръжейната. Но дори малката тресчица би могла да предизвика възпаление, надвишаващо значително физическите й размери.

Той се раздвижи отново и усети нечовешко горене и в двете си рамене. Ето, нещо май започваше да поддава. Кое обаче — собственото му тяло или забитите в него оръжия?

Опита отново и този път изгуби съзнание. Дойде на себе си след секунди или минути, все така прикован към стената, с неприятен метален вкус в устата си. Беше все още жив и като се изключеше болката, не се чувстваше много по-зле, отколкото в мига, когато Сифарт беше метнал оръжието по него. Вероятно хвалбите му, че не е засегнал никой от вътрешните органи, бяха основателни. Нямаше гаранция обаче, че изваждането на оръжията от раните нямаше да доведе до силен кръвоизлив. Какво задържаше толкова хората от „Оръжие на сигурността”, че все още не го бяха открили?

“Двайсет войници” — помисли си Скорпион. Бяха достатъчно да създадат неприятности, в това нямаше съмнение, но не и да завземат целия кораб. От самото начало бяха наясно, че не могат да внесат тайно сериозно огнестрелно оръжие на борда на “Носталгия по безкрая” в тези времена, когато всички бяха нащрек. Сифарт обаче го впечатли като човек, който знае какво прави, така че беше твърде невероятно да бе станал доброволец в някаква самоубийствена мисия.

Скорпион изохка: този път не от болка, а защото осъзна каква страшна грешка бе допуснал. Не можеше да бъде обвинен, че е пуснал делегацията: това решение беше взето без него, а ако не беше разгадал истинската природа на броните им, причината беше една-единствена: просто никога не беше чувал някой някога да е използвал този трик. Беше сканирал бронята — въпреки че беше гледал през, вместо в нея — и не беше видял нищо подозрително. Тя трябваше да бъде свалена и изследвана в лаборатория, за да бъдат открити тайните й. Не, това също не беше негова грешка. Не трябваше обаче да включва двигателите. Защо им беше на адвентистите да ги видят? Вече бяха наблюдавали приближаването на кораба към системата, следователно имаха информация по този въпрос, ако той наистина ги интересуваше.

Ако се беше досетил правилно, всъщност ги интересуваше нещо съвсем друго: те всъщност бяха използвали включването на двигателите, за да изпратят сигнал към Хела. Той трябваше да означава, че са минали успешно проверката и са готови да пристъпят към операцията по завземането.

Това беше сигнал за изпращането на подкрепления.

Тази мисъл все още не беше изкристализирала напълно в главата му, когато чу, че корабът простена отново. Този път стенанието беше от друг тип. Напомняше по-скоро звучното фалшиво биене на много голяма и доста напукана камбана.

Скорпион затвори очи: знаеше какво точно означава този звук. Това беше защитата на корпуса: “Носталгия по безкрая” беше атакувана не само отвътре, а и отвън. “Страхотно” — помисли си той. Това определено се очертаваше като един от дните в живота му, когато с радост би предпочел да си остане в ковчега за замразяване или, още по-добре, изобщо да не беше излизал жив от него.

Миг по-късно цялата структура на кораба се разтресе. Усети го през острите оръжия, които го бяха приковали към стената. Извика и отново изгуби съзнание.

Събуди го болката — по-силна, отколкото до този момент. Беше странно ритмична, сякаш беше разтърсван от конвулсии в съня си. Но той не правеше никакви съзнателни движения. Затова пък стената, към която беше прикован, се раздуваше навън и навътре като огромни дишащи дробове.

И внезапно някаква сила го изхвърли напред, като го освободи от приковалите го оръжия. Скорпион се удари в земята, просна се по корем, забил уста в мръсната, воняща течност, изтичаща от кораба. Двете оръжия изтракаха на пода до него. Той опита да се надигне на колене и — за своя изненада — установи, че е в състояние да се подпре на ръцете си, без болката да се увеличи два-три пъти повече. В такъв случай нищо не беше счупено… поне не нещо, което имаше кой знае колко общо с някоя от ръцете му.