Пропастта на опрощението

Скорпион се изправи с усилие. Докосна първата, а след това — и втората рана. Имаше много кръв, но не бликаше, изтласквана от артериалното налягане. Вероятно положението беше същото и с двете изходни рани отзад на плешките. Нямаше представа какви са вътрешните кръвоизливи, но за това щеше да мисли, когато му дойде времето.

Все още несигурен какво се бе случило с него, той коленичи отново и вдигна едно от остриетата. Беше първото — бумерангът. Виждаше извивката на бронята, тъй като фрагментът загатваше ясно очертанията на по-голямата форма. Захвърли го и вдигна другото. После посегна към колана си сред пристъпи на болка и напипа дръжката на ножа на Клавейн. Извади го от калъфа, включи пиезоелектричния ефект и усети вибрациите с дланта си.

В полумрака пред него нещо се раздвижи.

— Скорпион.

Той примижа, не знаеше дали да не очаква друг адвентист, но се надяваше да е някой от хората от „Оръжие на сигурността”.

— Доста се забави — отговори той, подготвен и за двете възможности.

— Имахме неприятности, Скорп. Големи неприятности.

От мрака се отдели фигура. Скорпион трепна: определено не беше очаквал това.

— Капитане — изговори почти беззвучно той.

— Помислих, че ще имаш нужда от помощ, за да се освободиш от тази стена. Съжалявам, че ми отне толкова време.

— По-добре късно, отколкото никога — отвърна прасето.

Това беше привидение трети тип. Не, за характеризирането на подобно привидение беше нужна нова категория. Тук не ставаше въпрос просто за промени в корабната материя, за премоделирането на стена или временно пренареждане на частите на някой и друг слуга. Това нещо беше съвсем реално и отделно от кораба. Беше физически предмет: скафандър — огромен, тромав, със сервоуправление, направен сякаш от глина. И беше празен. Плочата пред лицето беше открехната и вътре в шлема не се виждаше друго, освен мрак. Гласът се носеше от високоговорителчето под брадичката на каската, което се използваше обикновено за аудио комуникация в безвъздушна среда.

— Добре ли си, Скорп?

Той попипа отново кръвта.

— Все още съм на крака. Както виждам, същото се отнася и за теб.

— Пускането им на борда беше грешка.

— Знам — отвърна Скорпион, забил поглед в пода. — Съжалявам.

— Но грешката не е твоя — додаде Капитанът. — Беше моя.

Прасето погледна отново към привидението. Нещо го накара да насочи вниманието си към мрака в каската: противното му се струваше проява на неучтивост.

— И сега какво? Повикали са подкрепление, нали?

— Такъв е планът им. Корабите започнаха да атакуват. Отбих повечето от тях, но няколко се промъкнаха покрай защитните средства на корпуса ми. Започнаха да си пробиват път навътре през него. Причиняват ми болка, Скорп.

Скорпион повтори въпроса, който му беше задал преди малко Капитанът:

— Добре ли си?

— О, добре съм, просто започна малко да ми писва. Мисля, че се позабавляваха достатъчно за един ден, как смяташ?

Скорпион закима бурно, въпреки че това му причиняваше болка.

— Избрали са неподходящото прасе.

Големият костюм му кимна, после се обърна. Огромните ботуши оставяха нетрайни следи в кишата.

— Избрали са не само неподходящото прасе, но и неподходящия кораб. Какво ще кажеш да отидем и да им дадем да разберат?

— Да — съгласи се Скорпион, като се усмихна злобно. — Да им дадем да разберат.

Орка Круз и хората й се оттеглиха, докъдето можаха. Двамата адвентисти ги избутаха до мястото, където се пресичаха няколко коридора и шахти, нещо като сърдечна клапа в анатомията на Капитана, откъдето беше сравнително лесно да се стигне до всяка друга част на “Носталгия по безкрая”. Круз знаеше, че не може да пусне адвентистите по-нататък. Те бяха само двайсетима, може би вече и по-малко — немислимо беше да спечелят нещо повече от преходен, плах контрол над малки части на кораба. Въпреки това неин дълг беше да ограничи възможността им да навредят. Ако това означаваше да причини известна болка на Джон Браниган, тогава така и щеше да постъпи.

— Добре — каза тя. — Обезоръжете ги. Кратки, контролирани изстрели. Искам накрая да остане нещо, което да разпитам.

Последните й думи бяха удавени от резкия, разярен рев на автоматичното оръжие на нейните войници. Трасиращи снаряди изрязаха ярки, събиращи се линии по коридора. Адвентистът с изкуствената ръка падна — десният му крак беше надупчен от куршуми. Свистящият демон на косата описа последна дъга, удари се в пода и се умълча. Някакъв механизъм придърпа върха на пръста обратно към дланта.

Другият адвентист лежеше на една страна, с окървавени гърди въпреки защитата от парчетата от бронята му.

Корабът изохка.

— Предупредих ви — обади се Круз.

Оръжието в ръката й беше все така студено. Не беше дала нито един изстрел с него.

Вторият адвентист се размърда, задраска с пръсти по лицето си, сякаш опитваше да отстрани пчела от него.

— Не мърдай — извика Круз, като се приближи предпазливо към него. — Не мърдай и може да изкараш до края на деня.