Пропастта на опрощението

Тя тръгна към адвентистите, предшествана от острия край на оръжието си. Сега бронята на адвентистите беше съвсем скромна. Докладите от други елементи от „Оръжие на сигурността” — същите съобщения, от които знаеше за изстрелващото огън оръжие — уведомяваха, че те си бяха свалили скафандрите, но тя щеше да повярва на това само след като го видеше със собствените си очи. Оказа се, че не се бяха освободили напълно от бронираните костюми: носеха назъбени парчета от тях в ръцете си и бяха закрепили широки извити части към гърдите. И бяха все още с металните ръкавици и шлемовете с розови пера.

Възхищаваше се от мисълта зад тяхната стратегия. Веднъж щом качилата се на борда група стигнеше толкова навътре в лайтхъгъра, носенето на броня беше излишно. Ултрите не биха използвали енергийно оръжие срещу тях, дори да знаеха, че са на безопасно разстояние от важните системи. Инстинктът да не повредят кораба си беше загнезден прекалено дълбоко и действаше дори когато той беше изложен на опасност от превземане. А на борда на лайтхъгър като “Носталгия по безкрая”, всеки сантиметър от който беше свързан с нервната система на Капитана, този инстинкт беше дори още по-силно развит. Всички бяха виждали какво става, когато някой инцидент нарани кораба, всички бяха усещали болката на Капитана.

Круз тръгна по коридора.

Оставете оръжието си — извика тя. — Знаете, че не можете да успеете.

— Вие оставете вашето оръжие — почти я сгълча в отговор един от адвентистите. — Ние искаме само вашия кораб. Никой няма да пострада, а после ще ви го върнем.

— Бихте могли да поискате любезно — отвърна Орка

— И щяхте ли да се съгласите?

— Малко вероятно — заяви след кратък размисъл тя.

— В такъв случай мисля, че няма какво повече да си кажем.

Групата на Круз се доближи на десетина метра до адвентистите.

Тя забеляза, че единият от тях всъщност не беше с метална ръкавица, а имаше изкуствена ръка. Помнеше го, тъй като Скорпион беше направил всичко възможно, за да се увери, че ръката не съдържа бомба с антиматерия.

— Последно предупреждение — обяви тя.

Другият адвентист хвърли някакво остро оръжие насреща й. То се завъртя във въздуха; Круз се хвърли към стената и усети рязкото, кратко раздвижване на въздуха, когато оръжието прелетя край гърлото й и се заби в стената. Друго оръжие разсече въздуха и тя чу как се удари в бронята й, без да намери слабо място.

— Добре тогава, играта свърши — каза тя и даде знак на хората си. — Умиротворителна сила, свалете ги.

Те минаха пред нея с готови за атака байонети. Другият адвентист насочи изкуствената си ръка към нея, сякаш да я предупреди за нещо. Това не я притесни: огледът на Скорпион беше обстоен — ръката нямаше как да крие лъчево или огнестрелно оръжие.

Върхът на показалеца се отдели от останалата част на пръста, но вместо да падне на земята, полетя, отделяйки се бавно от ръката.

Круз го наблюдаваше, странно оглупяла и като че ли изпаднала във вцепенение. Върхът на пръста увеличаваше скоростта си, измина десет, двайсет сантиметра. Приближаваше се към групата й, като се поклащаше леко, после се отклони вдясно, щом ръката помръдна, сякаш бе все още свързан с нея чрез някаква невидима нишка.

И тогава тя си даде сметка, че наистина беше така.

— Еднокордова коса — извика тя. — Назад. Назад!

Хората й разбраха. Отстъпиха от адвентистите в мига, в който върхът на пръста започна да се движи във вертикален кръг, привидно по собствена воля. Ръката на мъжа извършваше леки движения, без каквото и да било усилие. Кръгът се разширяваше, върхът на пръста се превърна в размазан сив кръг с диаметър един метър. В Казъм Сити Орка беше ставала свидетел на гротескните резултати от косящите типове оръжие. Беше виждала какво става, когато човек се окаже в защитна линия от статични коси или в близост до движещи се коси като тази пред тях. Но онова, което помнеше по-ярко дори от виковете, дори от ужасяващо насечените и разпарчетосани трупове, беше изражението, което неизменно бе виждала на лицата на жертвите миг след като бяха осъзнали грешката си. Ужасът и шокът бяха по-малко от острото смущение: в този момент те разбираха, че са на път да се превърнат в ужасен, противен спектакъл.

— Назад — повтори тя.

— Разрешение за стрелба? — попита единият от хората й.

Круз поклати глава.

— Не още — отвърна тя. — Не, докато не ни остане никакъв друг избор.

Неясните очертания от въртящата се коса напредваха по коридора, издавайки висок, потрепващ звук, който беше почти музикален.