Пропастта на опрощението

От повърхността на Хела се издигаха черни машини. Това бяха в по-голямата си част малки совалки: свързващите повърхността с орбита летателни апарати бяха купени, откраднати или конфискувани от ултрите. Повечето бяха само с химически двигатели, много малко имаха ядрени. В повечето пътуваха само по един-двама членове на Катедралната гвардия, защитени от бронирани мехури в подобните на скелети шасита. Излитаха от официалните площадки край Пътя или от скрити в самия лед бункери, откъртвайки парчета замръзнала повърхност при изстрелването си. Някои потеглиха дори от суперструктурите на адвентистките катедрали, включително и от „Лейди Моруина”. Дълго смятани за странични шпилове или кули, структури се оказаха старателно крити летателни апарати. Парчета от придавалата им вид на постройки мазилка падаха като мъртви сиви листа. Сложни рамки отклоняваха корабите от деликатната зидария и стъкла до включването на двигателите им. Сводове и куполи се отваряха и под тях се разкриваха кораби, които се издигаха нагоре върху хидравлични платформи. Когато двигателите им се запалеха, блясъкът от тях образуваше ярки светли петна и тъмни сенки по архитектурните орнаменти. Каменни чудовища сякаш обръщаха глави, отворили уста от учудване и изненада. Катедралите трепереха от силовото откъсване на толкова голяма маса. Но след отлитането на корабите те си останаха по местата, почти непроменени.

За секунди корабите на Гвардията достигнаха орбита, след още няколко секунди разпознаха и дадоха сигнал на своите братя, които вече бяха паркирали около Хела. От всички посоки проблясваха мотори. Корабите се групираха в определени формации, нареждаха се на щурмовашки вълни и се отправяха към “Носталгия по безкрая”.

Докато корабите на Катедралната гвардия излитаха от Хела, друг летателен апарат се приземи на площадката на „Лейди Моруина” до по-голямата совалка, с която бяха пристигнали делегатите на ултрите.

Грьолие поседя няколко минути в кабината, за да огледа командното табло и да се увери, че най-важните системи ще продължат да тиктакат дори в негово отсъствие. Катедралата беше вече притеснително близко до моста и той не възнамеряваше да остане на борда й, щом тръгнеше по него. Щеше да намери извинение да замине: някакво задължение, свързано с Клоктауър, нещо във връзка с Министерството на кръвните дела. Можеше да даде десетки приемливи причини. А ако първосвещеникът решеше, че предпочита при прекосяването на моста да бъде в компанията на главния лекар, тогава просто щеше да избяга и след това да мисли как да оправи нещата. Ако, разбира се, имаше “след това”. Определено не искаше обаче да изчаква корабът му да преминава през предшестващия излитането цикъл.

Закопча с щракване шлема, събра вещите си и премина през херметичната камера. Щом застана отвън на площадката, гледката го изпълни със страхопочитание. Виждаше мястото, където земята просто свършваше, обширния скален ръб, към който се движеха. При това вече без възможност да спрат. При каквито и да е обстоятелства дори забавянето на напредването на „Лейди Моруина” беше въпрос на изключително сложна бюрократична процедура. Доста часове можеше да отнеме достигането на документацията до техниците в „Двигателна сила”, които всъщност контролираха моторите. Тъй като съзнанието им беше обработено да вярват, че катедралата не трябва никога да намалява скоростта си, те щяха да поискат потвърждение за получената заповед и да върнат документацията обратно по каналния ред, което щеше да забави крайния резултат с още няколко часа. А сега се налагаше катедралата не само да забави, но и да спре напълно. Грьолие потръпна: не искаше да мисли колко време щеше да мине, докато се стигне до това.

Нещо привлече погледа му. Вдигна очи — по небето се носеха безброй искрици. Десетки… не, стотици кораби. Какво ставаше?

Тогава погледна към хоризонта и видя много по-обемното тяло на лайтхъгъра, малко, но видимо издължено, премигващо парче със стоманеносив цвят. Другите кораби явно се носеха натам.

Нещо ставаше.

Грьолие обърна гръб на совалката, изгарящ от нетърпение да влезе в катедралата, за да разбере какво се случва. Тогава забеляза червеното петно в края на бастуна си. Мислеше, че го е почистил както трябва, преди да тръгне от вигридското селище, но очевидно не бе успял напълно.

Избърса края на бастуна си в покритата със скреж повърхност на площадката за приземяване, като цъкаше с език.

После се запъти да намери първосвещеника, тъй като му носеше интересни новини.

Орка Круз видя двамата адвентисти преди останалите. Те бяха в края на широк коридор с нисък таван, прилепени към срещуположните стени, и се движеха към нея с премерената стъпка на сомнамбули.

Круз се обърна към тримата офицери от „Оръжие на сигурността” зад гърба си.

— Минималната нужна сила — прошепна тя. — Само байонети. Те нямат изстрелващо огън оръжие, а и много ми се иска да ги поразпитам.

Тримата кимнаха в унисон. Знаеха много добре какво има предвид Орка.