Пропастта на опрощението

Сега той стоеше в мансардата в силно излъсканата си гвардейска броня и държеше под мишница церемониален шлем с розови пера за работа в условия на вакуум. Показно изработената му броня имаше тъмнокафяв цвят на артериална кръв. Върху плочата пред гърдите бяха изрисувани множество медали и отличителни лентички в памет на акциите, които Сифарт беше предприел в защита интересите на „Лейди Моруина”. Официално всички те бяха явни и в съответствие с общоприетия правилник на Пътя. Беше отбивал нападенията на недоволни селяни, беше отблъсквал враждебните действия на нечестни търговски елементи, в това число на малки групи ултри. Не липсваха обаче и тайни операции, прекалено деликатни, за да бъдат отбелязвани: изпреварващи действия на саботажи както на Неизменния път, така и на други катедрали; дискретно отстраняване от църковната йерархия на прогресивни елементи, враждебно настроени към Куейч. Убийство беше прекалено силна дума, но то също не липсваше в арсенала от възможни действия на Сифарт. В миналото му имаше неща, които беше най-добре да не се споменават. Сред тях присъстваха войната и военните престъпления.

Но той оставаше безрезервно предан на Куейч. През трийсет и пет годишната си служба беше имал предостатъчно възможности да го предаде в замяна на личния си напредък. Но той никога не се беше възползвал от тях: единственото, което го интересуваше, беше да изпълнява безупречно задачата си на негов защитник.

Въпреки това беше рисковано първосвещеникът да го запознава предварително с плановете си. Всички останали участници, дори ръководителят на цялостната конструкция, имаха нужда да знаят само определени детайли. Грьолие не знаеше нищо. Но Сифарт изискваше общ поглед върху цялостната схема. Все пак той беше този, който трябваше да превземе кораба.

— Значи това все пак ще се случи — каза Сифарт. — Иначе нямаше да бъде повикан тук.

— Намерих кандидат, склонен да го направи — обясни първосвещеникът. — И още по-важно — такъв, който отговаря на моите нужди. — Подаде му снимка на междузвездния кораб, направена от апаратура за дистанционно шпиониране. — Какво мислиш? Можеш ли да се справиш?

Капитанът се загледа в снимката.

— Видът му не ми допада — заяви той. — Цялата тази готическа украса… прилича на нещо като „Лейди Моруина”, летящо в космоса.

— В такъв случай излиза, че е още по-подходящ.

— Възражението ми остава.

— Ще трябва да живееш с него. Няма два кораба на ултрите, които да изглеждат еднакво, а сме виждали и по-странни. Във всеки случай нашият конструктор може да подобри всеки корабен профил, разбира се, в определени рамки. Това няма да е проблем. А значение има всъщност онова, което се намира вътре.

— Успяхте ли да вкарате шпионин там?

— Не — отвърна Куейч. — Времето беше прекалено малко. Но това няма значение. Те повече или по-малко се съгласиха да приемат малка група адвентистки наблюдатели. Това е всичко, което ни е необходимо.

— А състоянието на двигателите?

— Няма причина за тревога. Наблюдавахме приближаването на кораба: всичко изглеждаше чисто и стабилно.

Сифарт продължаваше да се взира в снимката, а устните му изразяваха презрението, което беше толкова добре познато на първосвещеника.

— Откъде дойде?

— Би могло да е отвсякъде? Видяхме го едва когато беше вече съвсем наблизо. Защо?

— Нещо в този кораб не ми харесва.

— Щеше да кажеш същото, каквото и да ти предложех. Ти си роден песимист, Сифарт: затова си толкова добър в работата си. Но въпросът е приключен. Корабът вече е избран.

— На ултрите не трябва да се вярва — заяви капитанът. — Сега още по-малко от преди. Те са също толкова уплашени, колкото всички останали. — Удари лекичко снимката и тя изплющя. — А те какво искат, Куейч? Запитал ли си се за това?

— Онова, което им давам.

— А то е?

— Търговски преференции, неща от този род. И…

Не довърши изречението си.

— И какво?

— Те се интересуват най-вече от Халдора. Биха искали да направят някои изследвания.

Сифарт го гледаше с непроницаемо изражение. Първосвещеникът имаше чувството, че го обелват и разрязват като плод.

— Преди винаги си отказвал това на другите желаещи — каза капитанът на гвардията на катедралата. — Как така изведнъж промени решението си?

— Защото всъщност това вече няма значение. Изчезванията така или иначе стигат до някакъв завършек. Божието слово ще бъде разбудено, независимо дали ни харесва, или не.

— Тук има още нещо. — Сифарт прокара бавно червената си ръкавица по меките розови пера на шлема си. — Вече не ти пука, нали? Не и сега, когато си толкова близо до триумфа.

— Грешиш — отвърна Куейч. — Пука ми, повече от всякога. Но може би това е Божията воля в крайна сметка. Не е изключено ултрите даже да ускорят края със своята намеса.

— Божието слово, разбулено в навечерието на твоята победа? На това ли се надяваш?

— Ако така е предопределено да стане — заяви първосвещеникът с фаталистична въздишка, — кой съм аз, че да заставам на пътя?