Пропастта на опрощението

Сифарт върна снимката. Заразхожда се из мансардата. Огледалата срязваха фигурата му на части, които след това размесваха по особени начини. Бронята му скърцаше при всяка крачка, скритите му в металните ръкавици ръце се свиваха на юмруци и се разтваряха в невротичен ритъм.

— От колко делегати ще бъде нашата група?

— Съгласиха се за двайсетима. Струва ми се неразумно да опитвам да ги убеждавам за повече. Можеш да се справиш с двайсет човека, нали?

— Трийсет щеше да е по-добре.

— Трийсет подозрително напомня за армия. Във всеки случай задачата на двайсетимата е да се уверят, че наистина си заслужава да превземем кораба. Започнат ли веднъж да омекват, ще можеш да изпратиш там толкова гвардейци на катедралата, колкото си в състояние да си позволиш в момента.

— Ще имам нужда от разрешение да използвам оръжието, което сметна за необходимо.

— Не искам да избиваш хора, капитане — заяви първосвещеникът, като вдигна предупредително показалец. — Възможно е да бъде оказана известна съпротива, но това не означава корабът да бъде превърнат в касапница. Усмири осигурителните елементи, но наблегни, че искаме само да вземем назаем кораба, а не го крадем. Веднъж щом си свършим работата, ще могат да си го получат обратно заедно с нашите благодарности. Надали е нужно да добавям, че корабът ми трябва цял и невредим и ти трябва да ми го доставиш именно в такъв вид.

— Помолих само за разрешение да използвам оръжие.

— Използвай каквото сметнеш за необходимо, капитане, стига да успееш да го пренесеш, без ултрите да забележат. Те ще търсят обичайното: бомби, ножове и пистолети. Дори да имахме достъп до антиматерия, щеше да ни е доста трудно да я вкараме покрай тях.

— Вече съм направил необходимото по въпроса — каза Сифарт.

— Убеден съм. Но, моля те, прояви по-голяма сдържаност.

— А вашата вълшебна съветница? — попита капитанът. — Какво казва тя по въпроса?

— Заключи, че няма причина за тревога — отговори Куейч.

Сифарт се обърна, постави шлема на мястото му и го закопча с щракване. Розовото перо се изви към черната ивица на плочата пред лицето му. Изглеждаше едновременно комично и страховито, какъвто беше и желаният ефект.

— В такъв случай се залавям с изпълнението на задачата си.

“Носталгия по безкрая”, паркинг,

Писциум 107, 2727 година

Един час по-късно от Клоктауър от „Лейди Моруина” беше излъчено специално предаване. Адвентистите бяха приели условията. След като на борда му бъдеха настанени двайсетима църковни наблюдатели, лайтхъгърът беше свободен да се доближи до Хела и да започне бдението си като пазител. Щом наблюдателите се качаха на борда и огледаха въоръжението, екипажът щеше да получи разрешение за ограничени физически изследвания на феномена Халдора.

Отговорът беше изпратен след по-малко от трийсет минути. Условията бяха приемливи за “Носталгия по безкрая” и делегацията на адвентистите щеше да е добре дошла, щом корабът влезеше в орбитата на Хела. Същевременно представители на ултрите щяха да бъдат оста вени със совалка на „Лейди Моруина”.

След още трийсет минути главният двигател на “Носталгия по без края” завибрира и корабът се отдели от паркинга.

ЧЕТИРИЙСЕТ

Повърхността на Хела, 2727 година

Действащата на пълни обороти машинария на „Двигателна сила” сякаш приветства капитан Сифарт, който крачеше из залата, хванал зад гърба скритите си в ръкавиците ръце. Като предводител на Катедралната гвардия, той никога не разчиташе на топъл прием от страна на отговарящите за движението на катедралата механици. И не защото не го харесваха инстинктивно, а защото имаха добра памет: винаги хората на Сифарт бяха потушавали бунтовете сред техниците на „Лейди Моруина”. В момента в залата имаше изненадващо малко работници, но в ума си капитанът нахвърляше набързо жертвите и ранените при последната “арбитражна акция”, както предпочитаха да наричат този тип действия ръководителите на катедралата. Ръководителят на смяната, Глаур, когото търсеше в момента, не беше свързан директно с бунта, но от редките им случаи на общуване Сифарт беше разбрал, че механикът не изпитва симпатия нито към Катедралната гвардия като цяло, нито към нейния шеф в частност.

— А, Глаур — провикна се той, когато го зърна край едно табло.

— Капитане. Какво удоволствие.

Сифарт се запъти към таблото. От вътрешността му висяха жици и кабели като изкормени черва. Той дръпна вратичката му така, че вътрешностите увиснаха и се заплетоха. Глаур понечи да каже нещо — някакви безполезни протести, — но Сифарт му даде знак да млъкне, като докосна с пръст устните си.

— Каквото и да правиш, може да почака.

— Нямаш пра…

— Малко е тихо тук, а? — Капитанът се огледа към самотните машини и пътеки-мостчета между различните нива. — Къде са другите?

— Много добре знаеш къде са. Обраха си крушите от Лейди Мор при първа възможност. Взеха им заплатите за цяла година само за един скафандър. И сега трябва да се справям с абсолютно недостатъчен брой хора, стигащ колкото за поддържане на реактора и за смазване на машините.