Пропастта на опрощението

Васко му предаде разговора си с Куейч. Скорпион чувстваше, че той замазва детайлите, че пропуска всичко, което не е от особена важност. Така научи за желанието на първосвещеника защитата на Хела да се осъществява от някой кораб, който обикаля около планетата и е спонсориран от адвентистите. Научи, че много ултри не са готови да приемат контракта дори с примамливите предложения на Куейч. Те се страхуваха корабът им да не бъде увреден от същото, което беше унищожило “Гностично възкачване”, кораба, довел Куейч на Хела.

— Това обаче не е проблем за нас — допълни Васко. — Рискът несъмнено се преувеличава, но дори ако нещо реши да ни обстрелва, не може да се каже, че нямаме как да се защитим. Крием всичките си технологии, откакто наближихме системата, което не означава, че не можем да ги включим веднага в употреба, ако се наложи. Не мисля, че има защо да се тревожим заради няколко заровени оръжия-часови.

— И в замяна на нашата протекция Куейч е склонен да ни позволи да хвърлим по-отблизо поглед към Халдора?

— Не особено охотно — призна Васко. — Идеята, че някой може да изследва неговото чудо, все така не му допада, но пък иска много тази защита.

— От какво се страхува толкова? Да не би други ултри да са създавали проблеми?

Васко сви рамене.

— По някой инцидент от време на време, но нищо сериозно.

— В такъв случай това ми се струва преувеличена реакция.

— Това е неговата параноя. Не е нужно да го разгадаваме, стига да ни даде разрешително да се доближим до Халдора, без да се налага да стреляме.

— Нещо не е както трябва — каза Скорпион; главоболието му се бе върнало, и дори се изостряше.

— На теб ти е присъщо да бъдеш предпазлив — отговори Малинин. — И в това няма нищо лошо. Но ние сме чакали девет години за това. То е единственият ни шанс. Не се ли възползваме от него, Куейч ще се договори с друг кораб.

— Въпреки всичко не ми харесва.

— Може би щеше да се чувстваш по-различно, ако планът беше твой — обади се Уртон. — Но не е. Ти спеше, докато ние го сглобявахме.

— Всичко е наред — усмихна й се Скорпион. — Аз съм прасе. Ние и без това не правим дългосрочни планове.

— Тя иска да каже да опиташ да погледнеш на нещата от нашата перспектива — намеси се Васко. — Ако беше преживял всички тези години на очакване, наистина щеше да виждаш нещата по-различно. — Облегна се назад на стола си и сви рамене. — Така или иначе, стореното вече е сторено. Казах на Куейч, че ще обсъдим въпроса за делегатите, но, като се изключи това, чакаме единствено неговото съгласие. Тогава можем да започваме.

— Чакай, чакай — възкликна Скорпион. — Делегати ли каза? Какви делегати?

— Куейч настоява за това — обясни Малинин. — Казва, че се налага малка група адвентисти да се настани на кораба.

— Само през трупа ми.

— Всичко е наред — намеси се Уртон. — Уговорката е реципрочна. Църквата изпраща тук своя група, ние пък изпращаме наша група долу в катедралата. Положението е под контрол.

Скорпион въздъхна. Какъв смисъл имаше да спори? Вече се чувстваше уморен, а не беше направил нищо друго, освен да присъства на дискусията. На дискусията, чиито въпроси за обсъждане всъщност вече бяха решени, а на него самия му беше отсъдена ролята на пасивен наблюдател. Можеше да се противопоставя колкото си иска, но резултатите щяха да са същите, както ако продължаваше да спи в ковчега за замразяване.

— Допускате сериозна грешка — каза той. — Повярвайте ми.

Повърхността на Хела, 2727 година

Капитан Сифарт беше слаб, неусмихващ се човек с малка уста с тънки устни, създадена като че ли точно за идеалното пресъздаване на презрение. Всъщност Куейч не беше виждал капитана на Катедралната гвардия да проявява никаква друга емоция освен неутрално спокойствие. Той проявяваше пестеливо дори презрението си, като изключително скъп, труден за осигуряване артилерийски инструмент. Обикновено то беше свързано с мнението му за нечии други мерки за сигурност. Беше от хората, които обичат много работата си и не държат почти на нищо друго извън нея. Според Куейч това беше съвършеният човек за тази задача.