Пропастта на опрощението

— Онези, които заминаха — промълви замислено Сифарт. Същото се случваше навсякъде из катедралата; дори Гвардията не успяваше да спре масовото напускане на хората, — нарушават договорите си, нали?

Глаур го изгледа невярващо.

— Да не мислиш, че дават пет пари за това, капитане? Единствената им грижа е да се махнат от това нещо, преди да е стигнало до моста.

Сифарт буквално подушваше страха на своя събеседник; той се излъчваше от него като пара от вряща вода.

— Искаш да кажеш, че не вярват в успешното ни преминаване по него?

— А ти вярваш ли?

— Щом първосвещеникът казва, че ще го направим, кои сме ние, че да се съмняваме в думите му?

— Аз се съмнявам в тях — почти изсъска Глаур. — Знам какво се е случило последния път, а ние сме по-големи и по-тежки. Тази катедрала няма да премине по моста, капитане, колкото и кръв да вкарва в нас главният лекар.

— В такъв случай имам късмет, че няма да бъда на „Лейди Моруина”, когато стане това.

— Напускаш ли? — попита Глаур, внезапно обзет от още по-голямо притеснение.

Сифарт не беше сигурен дали само си въобразява, или събеседникът му наистина се бунтува.

— Да, но по църковни дела. Нещо, което ще ме отдалечи оттук докато мостът бъде прекосен… или не бъде прекосен. А как стоят нещата при теб?

Глаур поклати глава, галейки несъзнателно мръсното шалче около врата си.

— Аз оставам, капитане.

— Вярност към първосвещеника?

— Вярност към моите машини по-скоро.

Сифарт го докосна по рамото.

— Впечатлен съм. Не си ли се изкушавал поне веднъж да отклониш катедралата от Пътя или да повредиш моторите?

Зъбите на Глаур блеснаха в полумрака.

— Тук съм да върша определена работа.

— Това ще те убие.

— Тогава може би ще напусна в последния момент. Но тази катедрала ще остане на Пътя.

— Ти си добър човек. Но все пак е по-добре да се уверим в това.

Глаур го погледна право в очите.

— Моля, капитане?

— Заведи ме при секретното контролно табло, Глаур.

— Не.

Капитанът стисна шалчето около врата му и го повдигна за него от пода. Задавен, Глаур заудря безполезно с юмруци по гърдите му.

— Заведи ме при секретното контролно табло — повтори Сифарт с все така споен тон.

Личната совалка на главния лекар приближи и клекна върху острия като шило двигател. Малката, изоставена площадка за приземяване, избрана от Грьолие, се намираше в покрайнините на вигридското селище. Червеният му, подобен на мида кораб се наклони силно, преди да спре, а земята на мястото на приземяването слегна надолу. Очевидно тази площадка се използваше изключително рядко; нищо чудно от десетилетия на нея да не беше стъпвало нищо по-голямо от някой и друг роботизиран летателен апарат за пренасяне на стоки.

Грьолие събра вещите си и излезе навън. Площадката беше разнебитена, но алеята, извеждаща от нея, все още бе използваема. Като потрепваше с бастуна си по напукания бетон, той се насочи към най-близкия обществен вход. Но херметичната камера отказа да се отвори. Прибягна до многоцелевия ключ от Клоктауър — той трябваше да отваря почти всяка врата на Хела. Обаче мрачно стигна до извода, че вратата просто беше развалена, а механизмът й — счупен.

Вървя по пътя още десетина минути, като се оглеждаше, докато намери работеща ключалка. Вече беше близо до центъра на малката, заровена в земята махала. Отгоре й цареше хаос от паркирани превозни средства, изоставени модули от различна апаратура, поизгорели слънчеви колектори със счупени фасети. Единственият проблем беше, че колкото повече наближаваше сърцето на селището, толкова по-вероятно ставаше да разберат за идването му тук.

Това не беше от значение: тази работа трябваше да се свърши и той беше изчерпал другите си алтернативи. Все така с костюма, Грьолие мина през херметическата камера и заслиза по някаква вертикална стълба. Тя го отведе до пестеливо осветена мрежа от тунели, чиито коридори се разклоняваха в пет посоки. За щастие бяха цветово кодирани в съответствие с индустриалните и жилищните райони, към които водеха. Само дето “райони” не беше вярната дума. Населението на тази мъничка общност, дори да се радваше на социални връзки с други подобни общности от полупустинните земи, беше по-малко, отколкото населението на един етаж от „Лейди Моруина”.

Главният лекар си тананикаше, докато вървеше. Колкото и загрижен да беше заради последните събития, винаги му беше приятно да върши работа за Клоктауър. Дори когато, както в този случай, работата беше по-скоро от личен характер, тъй като не беше казал на първосвещеника коя е точната причина за мисията му.

Е, това беше напълно справедливо. След като първосвещеникът имаше тайни от него, тогава и той щеше да има някоя и друга тайна от първосвещеника.