Пропастта на опрощението

Скорпион дойде в съзнание. Беше наясно, че този сън бе продължил дори по-дълго от предишния. Усещаше как посланията на химически протест от клетките му заливат целия му организъм, тъй като се налагаше, колкото и да не им се искаше, да се заемат отново с работата по метаболизма. Те вземаха инструментите като недоволни работници, готови да ги оставят завинаги при най-незначителната провокация. Бяха изтърпели предостатъчно лошо отношение за един живот. “Добре дошли в клуба” — помисли си Скорпион. Не можеше да се каже, че положението беше по-приятно за управителната част.

Възвръщаше постепенно спомените си. Спомни си достатъчно ясно пробуждането си в Йелоустоунската система. Спомни си как видя доказателствата за делото на вълците: безутешните руини на Йелоустоун и неговите хабитати, изкорубената система. Спомни си също ролята, която бе изиграл в спора около бежанците. Беше спечелил битката — пуснаха совалката на борда на кораба — но очевидно загуби войната. Изборът зависеше от него: да предаде командването и да се задоволи с ролята на пасивен наблюдател или да го замразят отново. Практически и двете водеха до едно и също: да излезе от играта и да остави управлението на кораба на Васко и неговите съюзници, но ако бъдеше замразен, поне нямаше да се налага да стои и да наблюдава случващото се. Компенсацията не беше кой знае каква, но беше достигнал такъв момент в живота, когато от значение бяха точно малките компенсации.

Сега поне беше успял да се събуди. Позицията му на кораба може би щеше да остане толкова компрометирана, колкото беше и преди замразяването, но поне имаше едно предимство — нов пейзаж.

— Е? — обърна се той към Валенсин, който провеждаше обичайните тестове. — Май отново се справих въпреки намаляващата вероятност, а?

— Винаги имаш някакъв шанс да оцелееш, Скорпион, но това не те прави безсмъртен. Влезеш ли отново в това нещо, няма да излезеш жив от него — отвърна лекарят.

— Каза, че следващия път шансът ми за оцеляване е десет процента.

— Исках да те ободря.

— По-малък от десет процента ли е в такъв случай?

Валенсин посочи ковчега за замразяване.

— Скочиш ли още веднъж в тази кутия, спокойно можем да я боядисаме черна и да й сложим дръжки отстрани.

Но здравословното му състояние в момента, дори да не обръщаше внимание на обичайната за Валенсин склонност да придава “позитивен” нюанс на нещата, пак не беше добро. В някои отношения сякаш изобщо не бе замразяван: сякаш изминалото време му беше въздействало с прикрито незачитане на предполагаемото действие на криогенната стаза. Зрението и слухът му бяха дегенерирали още повече. Вече не можеше да вижда почти нищо с периферното си зрение и дори право пред него нещата, които преди бяха ярки, сега изглеждаха размити. Налагаше се непрекъснато да моли лекаря да говори по-силно, за да надвика шума на климатиците. Преди никога не му се беше случвало да го прави. Установи, че когато върви, се уморява бързо, все търси къде да почине и да си поеме дъх. Капацитетът на сърцето и белите му дробове беше намалял. Сърдечносъдовата система на прасетата беше съобразена с комерсиалните изисквания за максимално улесняване на трансгенната трансплантация. Същите тези интереси не се вълнуваха особено от продължителността на живота на своите продукти. Наричаха състоянието “планирана атрофия”.

Скорпион беше на петдесет години, когато напусна Арарат. И сега трябваше да е пак на петдесет години, тъй като беше преживял допълнително само няколко субективни седмици. Но стресът от промените, свързани със замразяването и размразяването, беше добавил още седем-осем години, тъй като това беше всъщност малтретиране на клетките. Щеше да бъде по-зле, ако бе останал буден и бе преживял всички тези години корабно време, но не чак толкова много по-зле.

Въпреки всичко все още беше жив. Беше живял на света повече години от повечето прасета. Какво тогава, ако наближаваше краят на свинската продължителност на живота? Беше отслабнал, но все още не беше легнал по гръб.

— И така, къде сме? — попита той. — Доколкото разбирам, някъде около Писциум 107. Или ме събуди, за да ми кажеш колко лоша идея би било да ме събудиш?

— Да, наистина сме около Писциум 107, но все пак трябва да наваксаш.

Валенсин му помогна да стане от кушетката за прегледи. Скорпион забеляза, че двамата стари слуги най-после се бяха развалили и им беше определена друга роля — сега стояха като закачалки за дрехи от двете страни на вратата.

— Това не ми харесва — каза Скорпион. — Колко време е минало? Коя година сме?

— Две хиляди седемстотин двайсет и седма — отговори лекарят. — И не, на мен това не ми харесва повече, отколкото на теб. И още нещо.

— Да?

Валенсин му подаде извито бяло парче, напомнящо ледена люспа.

— Държеше го, когато те замразихме. Предположих, че е от значение за теб.

Скорпион пое парчето напомнящ раковина материал от лекаря.