Пропастта на опрощението

— Това наистина ли е от значение? Все пак ще изпратите ваши представители на кораба им. Те няма как да замислят нещо неприятно, след като цяла група адвентисти ще им дишат във вратовете.

— Въпреки всичко има нещо — промълви замислено Куейч. Тъй като сега нямаше посетители, които да сплашва, той отново си беше сложил тъмните очила. — Нещо, което не мога да посоча конкретно… Забеляза ли как те гледаше? А също и жената? Странно, нали? Другите почти не те поглеждаха.

— Не съм забелязала — отговори Рашмика.

Орбитата на Хела, 2727 година

Васко усещаше как теглото му се увеличава с приближаването на совалката към орбита. Щом тя промени курса си, той видя отново „Лейди Моруина”. Сега тя изглеждаше миниатюрна, същинска играчка в сравнение с това, което бяха видели отблизо. Огромната катедрала стоеше сама на разклонението от Неизменния път, толкова далеч от другите, че приличаше на захвърлена сред ледената пустош заради някаква невъобразима ерес, отлъчена от главното семейство катедрали. Знаеше, че се движи, но от това разстояние изглеждаше като застопорена на едно място, напредваща само с въртенето на Хела. Все пак бяха необходими цели десет минути, докато придвижи цялата си дължина.

Васко погледна към Ана, която седеше до него. Тя не беше проронила дума, откакто бяха напуснали катедралата.

В този момент през главата му мина странна мисъл, сякаш дошла отникъде. Всички усилия, които полагаха катедралите — голямата обиколка около екватора на Хела, — имаха една-единствена цел: Халдора да се намира винаги над тях, така че да могат да я наблюдават без прекъсване. А това пък се дължеше на факта, че Хела не се въртеше синхронно около по-голямата планета. Колко по-просто щеше да е, ако Хела беше достигнала състояние, в което да бъде обърната винаги с една и съща страна към Халдора. Тогава всички катедрали щяха да могат да се съберат на едно място и да пуснат корени там. Нямаше да се налага да се движат, нямаше да има нужда от Неизменен път, нито пък от тромава култура от поддържащи общности, от които катедралите зависеха и за които същевременно се грижеха. За тази цел беше необходима една съвсем малка настройка на Хела. Планетата беше като часовник, който върви почти точно. Нуждаеше се от съвсем леко побутване, за да постигне абсолютен, тиктакащ синхрон. Колко? Васко прехвърли цифрите в главата си, но не повярва съвсем на онова, което му казаха те. Продължителността на деня на Хела трябваше да се промени само с една част на двеста. Само дванайсет минути от всичките четирийсет часа.

Интересно как те щяха да запазят вярата си, ако знаеха това. Защото, ако в Халдора имаше нещо чудотворно, защо Създателят ще пропусне някакви си дванайсет минути на четирийсет часа, когато бе разпоредил ежедневното въртене на Хела около нея? Това беше шокиращ пропуск, признак за космическа немарливост. Нещо повече. Беше признак за космическо незачитане. Вселената не знаеше какво се случва тук. Не знаеше и не се интересуваше. Тя не знаеше дори, че не знае.

“Ако имаше Господ — помисли си Васко, — нямаше да има вълци. Те не са част от ничия идея за рай и ад.”

Совалката се отдалечаваше от катедралата. Той виждаше неравната, неизравнена повърхност на Неизменния път, който се простираше пред „Лейди Моруина”. Но до тъмната паст на пропастта Гинунгагап не оставаше много. Васко знаеше точно как я наричат местните жители.

Пътят като че ли свършваше до ръба на Пропастта на опрощението. И продължаваше от другата й страна, четирийсет километра по-нататък от отсамната. Помежду им не се виждаше нищо друго, освен четирийсет километра празно пространство. Едва когато совалката се изкачи още малко по-високо, падащата под определен ъгъл светлина открои абсурдно деликатната филигранна изработка на моста, сякаш беше издишан от Божието съзнание точно в този миг.

Васко погледна към моста, после към катедралата. Тя изглеждаше все така неподвижна, но той видя, че отличителните белези на пейзажа, до които беше преди минути, сега се намираха малко зад нея. Пълзеше бавно като охлюв, но движението й беше неизменно.

А мостът по никакъв начин нямаше да успее да я пренесе до другия край на пропастта.

Той отвори осигурения канал за връзка с по-голямата совалка, която ги очакваше в орбита и щеше да препредаде сигнала му до “Носталгия по безкрая”, който чакаше в паркинга.

— Обажда се Васко — започна той. — Свързахме се с Ора.

— Нещо интересно? — попита Орка Круз.

Той погледна към Хури. Тя кимна, но не каза нищо.

— Да — отговори Малинин.

На борда на “Носталгия по безкрая”,

паркинг, Писциум 107, 2727 година