Пропастта на опрощението

Ултрата се облегна назад. Хвърли поглед към Рашмика и веднага след това го премести към един от прозорците. От мансардата линията на Пътя се очертаваше ясно двайсет километра напред. Съвсем скоро щяха да видят геоложките промени, бележещи наближаването към Пропастта. Мостът не беше далеч зад хоризонта.

“По-малко от три дни” — помисли си тя. И щяха да стигнат до него. Но това нямаше да стане бързо, дори тогава. С обичайното за катедралата пълзене прекосяването на моста щеше да отнеме ден и половина.

— Аз действително имам нужда от защита — произнесе Куейч след продължително мълчание. — И съм готов да проявя гъвкавост. Както изглежда, вие разполагате с добър кораб. Тежковъоръжен и със стабилна система за изстрелване. Ще се изненадате колко трудно е да бъде открит кораб, отговарящ на моите изисквания. Повечето от стигащите дотук са в окаяно състояние. И, естествено, не са годни да изпълняват ролята на бодигард.

— Нашият кораб има своите особености, но наистина е стабилен. Съмнявам се, че на паркинга има по-добре въоръжен съд — отвърна ултрата.

— Експериментът — продължи първосвещеникът. — Само за пускане на изследователски инструментариум ли става въпрос?

— Едно-две пускания. Нищо особено.

— Последвани от изчезване?

— Не непременно. Можем да научим извънредно много по всяко време. Разбира се, ако някое изчезване реши да се случи точно тогава… за тази цел непременно ще разположим достатъчно близко автоматизиран малък кораб.

— Всичко това изобщо не ми харесва — заяви Куейч. — Но пък предложението за защита определено ми допадна. Да разбирам ли, че сте се запознали с останалите ми условия?

— Изглеждат достатъчно разумни.

— Съгласни сте с присъствието на малка адвентистка делегация на вашия кораб?

— Не виждаме защо е нужно това.

— Е, нужно е. Политиката на тази система не ви е понятна. Това не е критика: не очаквам подобно нещо от вас, след като сте тук само от няколко седмици. Но как ще различите истинската заплаха от невинната простъпка? Не мога да допусна да откривате огън по всичко, което се доближи до Хела. Това няма да предизвика нищо добро.

— Вашите делегати ли ще взимат тези решения?

— Те ще бъдат там в качеството си на съветници, нищо повече — поясни Куейч. — Няма да трябва да се тревожите заради всеки кораб, който се доближи до Хела, а аз няма да се тревожа дали оръжията ви ще бъдат готови, когато имам нужда от тях.

— Колко делегати?

— Трийсет.

— Много са. Бихме помислили за десетима, евентуално — дванайсет.

— Да ги направим двайсет и ще сметнем темата за приключена.

Ултрата погледна отново към Рашмика, сякаш искаше съвета й.

— Ще трябва да обсъдя това с екипажа си — каза той.

— Но по принцип нямате особени възражения?

— Това не ни харесва — отговори Малинин. Стана, пооправи униформата си. — Но ако е необходимо, за да получим позволението ви, може би няма да имаме друг избор, освен да го приемем.

Първосвещеникът поклати многозначително глава и по огледалата му премина вълна от симпатия.

— Толкова съм доволен — обяви той. — В момента, в който минахте през този праг, мистър Малинин, разбрах, че сте от хората, с които може да се върши работа.

ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТ

Повърхността на Хела, 2727 година

Когато совалката на ултрите потегли, Куейч се обърна към нея с думите:

— Е? Те ли са нашите хора?

— Мисля, че да.

— Корабът изглежда доста подходящ от техническа гледна точка, а те явно искат силно тази позиция. Жената не каза нищо, от което да си правим изводи. А какво ще кажеш за мъжа: имаш ли усещането, че Малинин крие нещо?

“Ето това е решителният момент” — помисли си Рашмика. Беше разбрала, че Васко Малинин играе важна роля в мига, в който бе чула името му: все едно най-после бяха пъхнали в ключалката верния ключ след поредица от погрешни и бе настъпило последователно превъртане на добре смазани механизми.

Беше изпитала същото, когато чу името и на жената.

“Познавам тези хора” — помисли си тя. Бяха по-възрастни, отколкото си ги спомняше, но лицата и маниерите им й бяха също толкова познати, колкото собствената й плът.

Забеляза още нещо и в поведението на Малинин: той също я познаваше. И двамата се бяха разпознали. Беше почувствала също така, че той крие нещо. Беше излъгал отявлено за мотива им за идването на Хела. Той искаше нещо повече от възможността да направи някакво невинно изследване на Халдора.

И сега беше настъпил решаващият миг.

— Стори ми се напълно искрен — отговори Рашмика.

— Така ли? — попита първосвещеникът.

— Беше нервен — додаде тя — и се надяваше да не задавате прекалено много въпроси, но само защото иска корабът му да се добере до тази позиция.

— Странно, че проявяват такъв интерес към Халдора. Повечето ултри се интересуват единствено от получаването на търговски предимства.

— Чухте какво каза: пазарът се сгромолясал.

— Но това все още не обяснява интереса му към Халдора.

Рашмика отпи от чая, с надеждата да прикрие изражението си. Тя изобщо не беше толкова умела в прикриването на лъжата, колкото в нейното разчитане.