Пропастта на опрощението

Рашмика се возеше в асансьора сама, все по-нагоре през пластовете оцветена от прозорците светлина. Колкото повече се стараеше да спре да плаче, толкова по-неуправляеми ставаха сълзите. Искаше да мисли, че са резултат от току-що наученото за Харбин. Плачът щеше да бъде благоприличната, човешката, сестринската реакция. Но друга част от нея знаеше, че истинската причина да плаче бе онова, което бе научила за себе си, а не за брат си. Усещаше как цели пластове от нея самата се освобождават, обелват се като изсъхнали струпеи и разкриват суровата истина за това, което е, това, което винаги е представлявала. Сенките се бяха оказали прави: в това вече не се съмняваше. Грьолие нямаше причина да лъже за кръвта й. Той беше разстроен от откритието си не по-малко от нея самата.

Жал й беше за Харбин. Но не толкова, колкото й беше жал за Рашмика Елс.

Какво означаваше това? Сенките бяха споменали за някакви машини в главата й; според Грьолие беше невероятно дори да е родена на Хела. Но спомените й казваха, че е родена в семейство във Вигридските полупустинни земи и е сестра на човек на име Харбин. Взираше се в своето минало, оглеждаше го с хищния поглед на човек, заподозрял някакво мошеничество, с внимание към всеки детайл. Очакваше някакъв недостатък, леко несъответствие там, където някой бе залепил едно към друго две неща. Спомените й обаче плуваха безметежно из миналото. Всичко, което помнеше, притежаваше безпогрешното усещане за преживян опит. Тя не само виждаше своето минало в съзнанието си, но го и чуваше, подушваше го, усещаше го с напълно осезаемата реалност на действителността.

Докато се вгледа достатъчно назад. Девет години, бяха казали сенките. И тогава нещата изгубиха част от убедителността си. Имаше спомени за първите си осем години на Хела, но те бяха някак лишени от емоции, нещо като поредица анонимни снимки. Това можеха наистина да бъдат нейните спомени, но със същия успех можеха да принадлежат и на някой друг.

Но може би детството винаги имаше такъв привкус от перспективата на зрелостта: шепа избледнели от времето мигове, тънки и прозрачни като оцветено стъкло.

Рашмика Елс. Не беше изключено това дори да не бе истинското й име.

Първосвещеникът чакаше в мансардата си със следващата делегация от ултри; със скрити зад тъмните очила вечно отворени очи. Когато Рашмика пристигна, въздухът беше особено неподвижен, сякаш никой не бе проговарял от няколко минути. Тя наблюдаваше отделните си части, които се промъкваха сред хаоса от огледала, опитвайки да събере в единно цяло изражението си, тъй като се притесняваше да не би то да издаде колко я беше разстроил разговорът с главния лекар.

— Закъснявате, мис Елс — отбеляза Куейч.

— Задържаха ме — отвърна тя и моментално чу потреперването на гласа си.

Грьолие й беше дал ясно да разбере, че не трябва да споменава за посещението си в Министерството на кръвните дела, но явно трябваше да намери някакво извинение.

— Седнете, пийнете чай. Точно разговарях с мистър Малинин и мис Хури.

Имената, съвсем необяснимо, означаваха нещо за нея. Тя погледна двамата посетители и усети нова тръпка: в тях имаше нещо познато. Те не приличаха особено на ултри. Бяха прекалено нормални; в тях не се забелязваше нищо очевидно изкуствено, нищо не липсваше и нищо не беше преувеличено, нямаше никакъв намек за генетични промени или химерични добавки. Той беше висок, слаб, тъмнокос мъж, с десетина години по-възрастен от нея. Беше дори красив. Носеше колосана червена униформа и стоеше с ръце зад гърба. Наблюдаваше я как сяда, проявяваше към нея по-голям интерес от който и да било от другите ултри. За тях тя беше само част от пейзажа, докато в Малинин усети любопитство. Неговата спътница, на име Хури, я гледаше с подобен интерес. Хури беше дребна, по-възрастна от него жена, тъжните й очи засенчваха тъмното лице, сякаш й бяха взели прекалено много и не й бяха върнали достатъчно.

Рашмика имаше усещането, че е виждала преди и двамата. Особено силно беше това усещане за жената.

— Не ни запознахте — кимна към нея мъжът.

— Това е Рашмика Елс, моята съветничка — обади се първосвещеникът, а тонът му показваше, че няма намерение да казва нищо повече по този въпрос. — А сега, мистър Малинин…

— Все още не ни запознахте както трябва — настоя младият мъж.

Куейч се пресегна, за да намести едно от огледалата си.

— Това е Васко Малинин, а това е Ана Хури — каза той, като ги посочваше един по един, — човешките представители на “Носталгия по безкрая”, кораб на ултрите, пристигнал неотдавна в нашата система.

Мъжът я погледна отново.

— Никой не спомена, че по време на преговорите ще присъстват съветници.

— Имате ли някакъв проблем заради това, мистър Малинин? Ако имате, бих могъл да я помоля да излезе.

— Не — отговори ултрата след кратък размисъл. — Това е без значение.

Първосвещеникът покани двамата си посетители да седнат. Те се настаниха срещу Рашмика, от другата страна на масичката, където тя наливаше чая.

— Какво ви доведе в нашата система? — попита Куейч, насочвайки въпроса си към мъжа.