Пропастта на опрощението

— Можеш да ги проследиш дори по математически път — допълни Васко. — С модели, базиращи се на масата на суровините във всеки кораб. Всеки пленен съд се превръща в семе и център на нова сфера на вълча експанзия.

Пашкулът се разкъсваше. В началото се беше състоял от стотици кораби; сега не бяха останали повече от трийсет-четирийсет. Те също продължаваха да се превръщат в искрици и да изчезват от дисплея.

— Не — каза Скорпион.

— Не можехме да сторим нищо — намеси се Васко. — Това е краят на света, Скорп. Няма да има нищо повече.

— Превърти го още напред, до края.

Малинин се подчини. Цифрите се замъглиха, мащабът на дисплея се увеличи. Все още бяха останали някакви кораби, може би двайсетина. Скорпион нямаше сърце да ги преброи. Поне една трета от тях бяха същите, които се бяха приближавали към Йелоустоун в началото на кризата. От корабите от евакуационната вълна не бяха останали повече от десетина.

— Съжалявам — промълви Васко.

— За това ли ме събудихте? — попита Скорпион. — Само за да ми натриете зурлата в станалото? Само за да ми покажете шибаната безполезност на идването ни чак дотук?

— Скорпион — смъмри го Ора. — Аз съм само на шест години.

— Събудихме те, защото ни нареди да те събудим, като пристигнем тук — отвърна Малинин.

— Изобщо не сме пристигали където и да е — заяви прасето. — Ти сам го каза. Обръщаме назад, също като другите “късметлии”. Отново те питам: защо ме събудихте, ако не за да ми покажете това?

— Покажи му — обади се Хури.

— Имаше и друга причина — отговори Васко.

Образът в сферата завибрира и се стабилизира. Появи се нещо ново. Беше неясно, дори след включването на увеличаващите контраста филтри. Компютрите се досещаха за детайлите, сравнявайки постоянно своите догадки със слабия сигнал, който се долавяше едва-едва над общия шумов фон. Най-доброто, което можеха да предложат даващите огромно увеличение камери, беше някаква правоъгълна форма с неясен намек за двигателни модули и комуникационни мехури.

— Това е кораб — обяви Васко. — Не е лайтхъгър. Нещо по-малко, от рода на совалка за полети вътре в системата. Това е единственият човешки летателен апарат в радиус от два светлинни месеца от Епсилон Еридани.

— И какво, по дяволите, прави там? — попита Скорпион.

— Каквото правеха всички останали — отвърна Ана. — Опитваше да се отдалечи колкото може по-бързо. Няма да успее да поддържа още дълго тази скорост — додаде тя. — Ако наистина е това, което изглежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Иска да каже, че проследихме откъде е излязъл — отвърна Малинин. — Разбира се, това са в голяма степен предположения, но смятаме, че се е случило горе-долу това.

Главният дисплей започна да се превърта назад и пашкулът от лайтхъгъри се появи отново. Сега цифрите се превъртаха назад. Иконката на совалката изникна в сърцето на пашкула, докато съвпадна с един лайтхъгър, който тъкмо се беше появил. Васко върна още малко сценария, после го пусна на възпроизвеждане в ускорен ритъм. Сега лайтхъгърът се отдалечаваше от Йелоустоун, следвайки своята траектория за бягство. Скорпион прочете името на кораба: “Уайлд Палъс”.

Иконката премигна. В същия момент от лайтхъгъра се отдели друга емблема, обозначаваща совалката.

— Някой се е измъкнал от него — обяви смаян Скорпион. — Използвал е совалката като спасителна лодка, преди вълците да ги настигнат.

— Не са се спасили мнозина, тъй като лайтхъгърът най-вероятно е пренасял стотици хиляди замразени хора — вметна Васко.

— Ако спасим дори само десетина души, идването ни дотук ще е оправдано. А тази совалка като едното нищо може да побира хиляди.

— Не знаем нищо по въпроса, Скорп — намеси се Ана. — Совалката не предава никакви съобщения, поне не в честотния спектър, който сме в състояние да улавяме. Няма нито сигнал за помощ, нищо.

— Не биха го направили, ако мислят, че пространството около тях гъмжи от вълци — каза Скорпион, — но това не означава, че не трябва да спасим нещастниците. Заради това ме събудихте, нали? За да реша дали да ги спасим?

— Всъщност — заяви Малинин — събудихме те, за да те уведомим, че корабът попада в радиуса на действие на хипометричните оръжия. Смятаме, че би било по-безопасно да го унищожим.

ТРИЙСЕТ И СЕДЕМ

Междузвездното пространство,

Епсилон Еридани, 2698 година

Скорпион обикаляше из кораба. Това отвличаше мислите му от случилото се с Йелоустоун. Все още се надяваше всичко да се окаже лош сън, един от онези изключително правдоподобни кошмари, които не бяха изключение при бавното размразяване. Всеки момент този слой на реалността щеше да се отлющи и щяха да го измъкнат отново от ковчега. Новините нямаше да са хубави: вълците пак щяха да са на път към Йелоустоун, но все още нямаше да са стигнали там. Ако системата разполагаше само с още един месец, милиони можеха да бъдат спасени. Вълците пак щяха да бъдат тук, но всяко удължаване на живота беше за предпочитане пред незабавното унищожение. Трябваше да вярва в това, иначе всичко беше безсмислено.