Пропастта на опрощението

— Ако се окажат вълци, всичко, което сме направили до този момент, ще се окаже напразно — отвърна Васко, като понижи глас, сякаш се страхуваше да не разстрои Ора. — На този кораб има седемнайсет хиляди души. Те са в сравнителна безопасност. Ти обаче ще заложиш на лотария тези седемнайсет хиляди живота срещу мъглявата вероятност да спасиш само още няколко хиляди.

— Значи би трябвало просто да ги оставим да умрат, така ли?

— Ако знаеше, че на онзи кораб има само петдесетина човека, какво би направил? Пак ли би поел този риск? — попита Малинин.

— Не, разбира се.

— Къде прокарваш в такъв случай разделителната линия? Откъде рискът става приемлив?

— Той никога не е приемлив — отговори Скорпион. — Но ето къде прокарвам разделителната линия. Тук. Сега. Отиваме да спасим тази совалка.

— Може би ще е добре да попиташ какво мисли Ора — настоя Васко, — защото не става въпрос само за тези седемнайсет хиляди живота, нали? Става дума за милиони, които може би зависят от нейното оцеляване. Става въпрос за човешкия род.

Скорпион погледна момиченцето, белите й дрехи и спретнато прибрани коси, и абсурдността на ситуацията го притисна като бетонен саван. Независимо каква беше историята му, независимо какво им беше струвало, независимо какво още ставаше в главата му, всичко се свеждаше до следното: това си беше шестгодишно момиченце, седнало с майка си, което говореше, когато го заговорят. И сега той щеше да се консултира с него за тактическа ситуация, от която зависеше животът на хиляди хора.

— Имаш ли мнение по въпроса? — попита той.

Ора погледна първо майка си за потвърждение.

— Да — отговори тя. Тънкият й чист глас прозвуча като звук на флейта. — Имам мнение, Скорпион.

— Наистина бих искал да го чуя.

— Не би трябвало да спасяваш онези хора.

— Имаш ли нещо против да попитам защо?

— Защото те няма да бъдат повече хора — отвърна тя. — Нито пък ние ще бъдем.

Скорпион седеше в огромен команден стол в помещението без прозорци, което в дните на триумвирата бе част от комплекса за контрол над оръжейната на “Носталгия по безкрая”. Чувстваше се като дете в свят на възрастни с огромни мебели, стъпалата му не можеха да достигнат дори повдигнатата над пода скара за поставяне на краката.

Беше заобиколен от екрани, на които се виждаше предпазливото приближаване на совалката. Лазерите вадеха контурите й от мрака, рисуваха подобния й на кутия четвъртит корпус. Триизмерните й очертания ставаха все по-детайлни с всяка следваща секунда. Вече успяваше да види съоръженията за приземяване, комуникационните антени, тръбите на двигателите, прозорците и панелите на херметичната камера.

— Бъди готов, Скорп — каза Васко.

— Готов съм — отговори той и стисна спусъка, който беше наредил да поставят на страничната облегалка на командния стол.

Беше оформен в съответствие с неговите копита, но въпреки това го чувстваше чужд в ръката си. Едно стисване, не се искаше нищо повече. Трите хипометрични оръжия бяха готови за стрелба — вече се въртяха спираловидно в шахтите си и можеха всеки момент да произведат първия си изстрел. Бяха насочени към движещата се мишена на совалката, готови да я атакуват, щом той натиснеше спусъка. Същото се отнасяше за единственото останало оръжие от оръжейната и за другите защити, вградени в корпуса. Скорпион се надяваше оръжието от оръжейната да промени ситуацията, ако внезапно наистина се окажеше, че совалката е вълча машина, но се съмняваше, че вградените в корпуса защити ще направят нещо друго, освен да дадат на вълците явна цел, към която да насочат вниманието си. Нямаше никакъв смисъл обаче да не играе със силната си карта. Пълноспектърно надмощие, както обичаше да казва Клавейн.

Не можеха да разчитат обаче дори на хипометричните оръжия за толкова близка цел. Съществуваше жестока, променлива зависимост между размерите на района, в който се намираше целта, и сигурността, с която можеше да бъдат определени предварително радиалното разстояние и посоката от кораба. Когато мишената беше отдалечена — на светлинни секунди или повече, — обемът й можеше да се направи достатъчно голям, за да унищожи кораб от един път. Когато мишената беше по-близко — само на стотици метри, както беше в случая, — степента на непредсказуемост нарастваше значително. Обемът на мишената трябваше да се поддържа съвсем малък, не повече от няколко метра, за да бъде разположен достатъчно надеждно. Всяко от хипометричните оръжия се нуждаеше от няколко секунди, за да възстанови скоростта си преди изстрела, така че най-доброто, на което можеше да се надява Скорпион, беше да нанесе осакатяваща рана още в началото. Съмняваше се, че ще има възможност да стреля с хипометричните оръжия втори път.