Пропастта на опрощението

Но се надяваше да не се стига до това. Когато совалката беше все още на безопасно разстояние, бяха обсъдили дали да не изпратят някой от своите по-малки кораби, за да може екипажът му да провери дали тя наистина е това, което изглежда. Но Скорпион се беше възпротивил на тази идея. Щеше да отнеме прекалено много време и да отложи спасяването на совалката достатъчно, за да даде възможност на другите вълци да се доближат опасно близо. И дори на борда й да слезеше човешки екип и да докладваше, че е истинска, нямаше как да се разбере дали чрез тях не говорят вълците, след като са изсмукали паметта им, за да могат да използват кодовите думи. Пак поради тази причина не можеше да разчита на гласовете и лицата на екипажа на совалката, които бяха получили с изпратените от нея съобщения. Те изглеждаха съвсем реални, но вълците бяха разполагали с милиони години, през които да изучават изкуството на експертната, светкавична мимикрия. Несъмнено екипажите на пострадалите лайтхъгъри също бяха убедени, че приемат приятелски настроени евакуиращи се хора. Не, наистина можеше да избира само между две възможности: да я изостави (вероятно след като я унищожи, за да бъде сигурен) или да заложи всичко върху предположението, че е реална. Нямаше полумерки. Беше сигурен, че Клавейн щеше да се съгласи с този анализ. Единственото, в което не беше сигурен, бе какъв щеше да е изборът на Клавейн в крайна сметка. Той можеше да бъде наистина безсърдечен, когато ситуацията го изискваше.

“Е, аз също го мога” — помисли си Скорпион. Но сега не беше моментът.

— Двеста метра — извика Васко, загледан в лазерния телеметър. — Наближаваме, Скорп. Сигурен ли си в решението си?

— Сигурен съм.

Внезапно усети присъствието на Ора до себе си. С всяка следваща поява тя все по-малко му приличаше на дете.

— Това е прекалено опасно — каза тя. — Не трябваше да поемаш този риск, Скорпион. Загубата може да бъде огромна.

— Ти не знаеш повече от мен за тази совалка — отговори той.

— Знам, че не ми харесва.

Скорпион скръцна със зъби.

— Днес не е от дните ти на малко момиченце, нали? Този е един от дните, в които играеш ролята на пълен с плашещи предсказания пророк.

— Тя казва само какво чувства — намеси се Хури, която беше застанала от другата му страна. — Има това право, нали, Скорп?

— Вече чух посланието.

— Унищожи я сега — обади се Ора, а златистокафявите й очи блеснаха властно.

— Сто и петдесет метра — обади се Васко. — Мисля, че тя говори сериозно, Скорп.

— Мисля, че е по-добре да млъкне.

Но ръката му стисна неволно спусъка. За малко не го направи. Какви ли предупреждения бяха получили другите кораби, преди да бе станало прекалено късно да направят нещо по въпроса.

— Сто и трийсет. Вече е в обсега на светлината от прожекторите.

— Осветете я тогава. Да видим какво ще стане.

Картината се промени, вече предавана от оптичните камери, тъй като сцената беше залята от светлина. Видяха корпуса на совалката: очукан метал и керамика, мехури за наблюдение от хипердиамант, надраскана и замърсена маркировка, блясък на оголен метал по краищата на отделните панели. “Изглежда страшно реална” — помисли си Скорпион. Прекалено реална, за да бъде продукт на вълчия камуфлаж. Според него вълчата машина щеше да изглежда човешка само от разстояние, но отблизо щеше да стане ясно, че не е нищо повече от грубо подобие, съставено от безброй черни кубчета, а не от метал и керамика. Нямаше да има гладки ръбове, фини детайли, неравномерно оцветяване или следи от повреди и ремонти…

— Сто и десет — продължаваше да отброява метрите Васко. — Още десет метра и обезоръжавам оръжието от оръжейната. Съгласен ли си, Скорп?

— Прекрасно.

Това беше част от плана от самото начало. Колкото по-близо се намираше оръжието от оръжейната, толкова по-голяма от средната вероятност имаше да нанесе много сериозно поражение не само на совалката, но и на “Носталгия по безкрая”. Разбира се, ако се наложеше да използват оръжието от оръжейната… но Скорпион не искаше да мисли за това.

— Обезоръжено — докладва Васко. — Деветдесет и пет метра. Деветдесет.

Благодарение на бавното преобръщане на совалката сега на екраните се появи опашната й част. Скорпион видя зейналите отвори за отработените газове, събрани един до друг като множество дула на пистолет. Все още изстиваха от дейността си. Сега на екрана дойде редът на намиращото се на опашката съоръжение за приземяване върху лишени от въздух светове. Мехури и издатини, изпълняващи необясними функции. И още нещо: грапави, черни инкрустации в стъпаловидни геометрични форми.

— Вълци — прошепна едва чуто Васко.

Скорпион погледна към совалката — сърцето му бе спряло да бие. Васко беше прав. Черните израстъци бяха съвсем същите като онези, които бяха видели около кораба на Скейд, в айсберга.

Ръката му стисна спусъка. Почти усети как хипометричните оръжия се гърчат от нетърпение.

— Скорп — обади се Малинин. — Убий я. Веднага.

Той не направи нищо.

— Убий я! — извика Васко.

— Това не е измамник — каза Скорпион. — Просто е бил заразе…