Пропастта на опрощението

Но той все не се събуждаше. А кошмарът придобиваше все по-упорито свойствата на реалността.

Налагаше се да свикне с това.

Много неща се бяха променили на борда на кораба, докато беше спал. Разширението на времето беше компресирало двайсет и три годишното пътуване между Арарат и Йелоустоун до шест години корабно време. Известен брой хора от екипажа бяха останали будни през значителна част от този период. Някои бяха прекарали цялото пътуване в топло състояние, тъй като не желаеха да бъдат замразявани, когато бъдещето беше толкова несигурно. Те бяха прилъгали новите технологии да се задействат — не само хипометричните оръжия, но и другите подаръци, оставени от Рьомонтоар. Когато изведоха Скорпион извън корпуса, в наблюдателната капсула, преминаха из пейзаж, по-тъмен и по-студен от самия космос. Загнездените във външния пласт на корпуса криоаритметични двигатели унищожаваха като по магия топлината с ловкостта, давана от квантовите изчисления. Един от техниците беше опитал да обясни начина на действие на криоаритметичните двигатели, но при един от обратите Скорпион напълно загуби нишката. Някога в Казъм Сити си беше наел счетоводител, който да направи така, че финансите му да изчезнат от погледа на властите. Беше изпитал подобно чувство, когато въпросният счетоводител бе обяснил непочтения принцип, лежащ в основата на патентованата му техника за пране на пари: някакъв детайл, от който го беше заболяла главата. Скорпион просто не беше в състояние да го схване. По същия начин не можеше да проумее парадокса на квантовото изчисление, който позволяваше на машините да “изпират” топлината под носа на вселенските термални власти.

Важното беше да работят, важното беше да не излизат извън контрол, както беше станало с кораба на Скейд: нищо друго не го интересуваше.

Но това не беше всичко. Корабът ускоряваше, но нямаше и следа от отблясъците от отработените газове, изпускани обикновено от конджоинърските двигатели. Плъзгаха се из космоса в пълен мрак.

— Те издърпаха двигателите — обясни Васко — и направиха нещо с реактивните процеси дълбоко в тях. Отработената материя, това, което ни дава ускорението, не си взаимодейства много дълго с вселената. Колкото да даде импулс — две пулсации Планково време — и после се разлага в нещо, което не можем да доловим. Може би нещо, което всъщност изобщо го няма.

— Понаучил си малко физика, докато съм спал.

— Трябваше да бъда в крак със ставащото. Но не претендирам, че го разбирам.

— Единственото, което има значение, е, че вълците не могат да го проследят — обади се Хури. — Или поне не лесно. Може би тогава щяха да подушат нещо. Но за тази цел трябва да се приближат.

— Ами частиците неутрино, които излизат от сърцевината на реакторите? — попита Скорпион.

— Вече не ги виждаме. Мислим, че са преминали в друг, непознат за нас аромат.

— И се надяваш, че вълците също не знаят за него.

— Единственият начин да го разберем, е като се приближим повече до тях.

Тя имаше предвид совалката. Вече знаеха малко повече за нея: беше предназначена за пътуване из системата. Имаше тъп корпус и беше типичен пример за десетките хиляди подобни кораби, които несъмнено бяха изпълвали пространството около Йелоустоун преди появата на вълците. Макар и голяма за стандарта на совалките, беше пак достатъчно малка, за да бъде пренасяна в лайтхъгър. Не можеше да се отгатне колко време беше необходимо, за да влязат в нея екипажът и пасажерите, но кораб с подобни размери спокойно можеше да пренася пет-шест хиляди души, и дори повече, ако част от тях бяха замразени или приспани по някакъв начин.

— Не мисля да им обръщам гръб — настоя Скорпион.

— Това може да са вълци — отговори Васко.

— На мен не ми приличат на вълци. Приличат ми на хора, уплашени до смърт за живота си.

— Скорп, чуй ме — намеси се Ана. — Уловихме трансмисии от някои от лайтхъгърите, преди да изчезнат. Бяха сигнали за бедствие във всички посоки, към всеки, който слуша. Първите от тях говореха, че са атакувани от вълците, каквито ги познаваме — машини от черни кубове, като онези, които свалиха кораба на Скейд. Но лайтхъгърите, които бяха атакувани по-късно, разказваха съвсем друго.

— Тя е права — додаде Малинин. — Информацията беше съвсем повърхностна — напълно разбираемо, тъй като корабите бяха превзети от вълчите машини, — но стана ясно, че вълците не изглеждат винаги като вълци. Научили са се да се прикриват, да използват камуфлаж. Научили са се да се движат сред нас дегизирани. След като направиха на парчета един от лайтхъгърите, те се научиха как да изглеждат като нашите кораби. Имитираха совалки и други транспортни средства. Оставяха следи от отработени газове и даваха други идентифициращи сигнали. Не го правеха перфектно — разликата можеше да бъде доловена — но това беше достатъчно да заблудят някой лайтхъгър да предприеме спасителни действия, мислейки, че постъпва като добрия самарянин. Мислейки, че помага на други евакуиращи се, Скорп.

— Е, чудесно в такъв случай — каза прасето. — Това ни дава достатъчно извинение дори да не помисляме да спасим онези нещастници, така ли?