Пропастта на опрощението

Около Епсилон Еридани събитията се развиваха в по-рафинирани, хирургически мащаби. Атаките бяха концентрирани по-скоро около инфраструктурата на човешкото присъствие, отколкото около самите светове. Стерилизирането на Йелоустоун не беше необходимо: планетата всъщност никога не бе притежавала условия да бъде населена и единствената местна форма на живот беше микроскопична. Човешките колонии на повърхността й бяха редки и се намираха под защитен купол. Хората извличаха минерали и топлина от планетата; без тези ресурси, колониите щяха да бъдат принудени да разчитат единствено на себе си, като типични космически хабитати. За вълците беше достатъчно да определят тях като своя мишена и да оставят недокосната останалата част от Йелоустоун. Там, където доскоро се бяха намирали Ферисвил, Лорийнвил и Казъм Сити, сега зееха ослепителни, разтопени кратери на радиоактивност. Те премигваха през гъстия жълт смог на планетарната атмосфера. Невъзможно беше някой да е оцелял. Нищо не можеше да е оцеляло.

Същото беше положението и около планетата. Преди смесената чума местните жители бяха наричали “Глитър банд” премигващия рояк орбитални хабитати там. Десет хиляди, подобни на скъпоценни камъни градове държави се бяха полюшвали около Йелоустоун, като доста от тях имаха многомилионно население. Смесената чума беше отнела блясъка на това великолепие, но Скорпион бе виждал Глитър банд единствено в годините след смесената чума, когато бяха променили името му на Ръждивия пояс. След чумата много от хабитатите се бяха превърнали в безвъздушни черупки, но все пак стотици бяха успели да запазят екологията си, като всеки представляваше загниващо микроцарство със свои закони и по уникален начин привлекателни възможности за престъпна дейност. Скорпион не беше алчен. Ръждивият пояс беше предостатъчен за нуждите му, особено след като получи достъп и до Казъм Сити. Сега обаче нямаше Ръждив пояс. Сега около Йелоустоун висеше нажежена пръстеновидна система, гривна от вишневочервени руини. Не беше останало нищо по-голямо от каменен блок. Всички човешки творения бяха стрити на прах. Гледката беше ужасяваща и красива.

И не само Ръждивият пояс, но и всичко около него. Инхибиторските машини бяха прегазили и стерилизирали всички човешки хабитати в близост до Йелоустоун. Скорпион разпозна различните руини. Вече нямаше Хейвън. Нито Айдълуайлд. Дори Окото на Марко, луната на планетата, беше опустошена. По нищо не личеше, че на повърхността й някога е имало структура, по-голяма от иглу. Нито следа от градове, от космически пристанища, само местно увеличение на радиоактивността и няколко интересни олигоелементи, над които човек можеше да си поблъска главата.

Навсякъде в системата се повтаряше една и съща история: не беше останало нищо. Нито хабитати. Нито селища по повърхността на световете. Нито кораби. Нито предаватели.

Скорпион заплака.

— Колко са се измъкнали? — попита той, когато беше в състояние отново да погледне реалността лице в лице. — Пребройте корабите, кажете ми колко оцелели биха могли да носят.

— Това няма значение — отвърна Васко.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това “няма значение”? За мен има значение. Затова и задавам шибания си въпрос.

Хури се намръщи.

— Скорпион… тя е само на шест години.

Той погледна към Ора.

— Съжалявам.

— Ти не разбираш — промълви Васко. И кимна към холографската сфера. — Това не е реално време, Скорп.

— Какво?

— Това е снимка. Положението е било такова преди два месеца. — Малинин го погледна с прекалено стари за годините си очи. — Оттогава нещата са станали още по-лоши, Скорп. Нека ти покажа какво имам предвид и ще разбереш защо няма особено значение колко са се измъкнали.

Васко започна да превърта холографския дисплей напред във времето. В единия ъгъл препускаха цифри, показващи времевия код, съотнесен със световното време. Скорпион видя датата — 04/07/2698 — и внезапно се почувства дезориентиран. Цифрите бяха безсмислени, бяха прекалено отдалечени от времето на неговия престой в Казъм Сити, за да дръпнат някаква емоционална струна. “Аз не съм създаден за това време” — помисли си той. Беше изтръгнат от обичайния ход на годините и сега се носеше в безтегловност, без пристан в историята. Изведнъж осъзна ясно, разтърсен от тръпка, че именно това усещане за липса на връзка с дадено място оформяше особената психология на ултрите. Колко ли по-зле се беше чувствал Клавейн?

Видя как назъбеният пашкул на имигрантската вълна нараства, става по-сферичен с увеличаването на разстоянието между корабите. И тогава, един по един, те започнаха да изчезват. Иконките им проблясваха в червено и се изгубваха, без да оставят и следа.

Уртон, скръстила ръце пред гърдите си, взе думата.

— Инхибиторите вече са си свършили работата с тези от избягалите кораби. За тях не е имало надежда от мига, в който е започнала атаката. Инхибиторите са ги настигали, обграждали са ги и са ги разбивали на съставните им части, за да създадат още инхибитори.