Пропастта на опрощението

Софтуерът за съвпадения имаше затруднения. Екранът се покри с червени съобщения за наличие на грешки. Това положение му беше добре познато: то означаваше, че софтуерът е получил нареждане да търси много повече съвпадения, отколкото беше статистически възможно при дадената ситуация. Означаваше, че двете кръвни проби съвсем не бяха толкова подобни, колкото бе предполагал.

— Но те са брат и сестра — промърмори главният лекар.

Освен ако не бяха. Поне това показваше кръвта. По всичко личеше, че Харбин и Рашмика Елс нямаха абсолютно никакво кръвно родство.

Нещо повече, изглеждаше твърде малко вероятно Рашмика Елс да е родена на Хела.

ТРИЙСЕТ И ШЕСТ

Междузвездното пространство,

близо до Епсилон Еридани, 2698 година

В мига, в който се събуди, реши, че има някаква грешка. Беше все още в черния шкаф. Само преди миг техниците бяха правили отвори в него, бяха пъхали тръбички в тялото му, бяха издърпвали разни неща, за да ги огледат и след това да ги върнат на мястото им, като деца, търсещи някакво лакомство. А сега бяха отново тук, форми с бели шапки, движещи се наоколо сред леки кълба пара. Беше му трудно да се фокусира върху тях, белите форми бяха размазани и неясни.

— Какво… — започна той.

Но се оказа, че не може да говори. В устата му беше напъхано нещо, което дращеше гърлото му с острите си ръбове.

Един от техниците се приведе и попадна в полезрението му. Бялата мъглица се оформи в лице с бяла шапка, чиято долна половина беше скрита зад хирургическа маска.

— Спокойно, Скорп, постарай се да не говориш.

Той издаде звук — едновременно гневен и въпросителен. Техникът като че ли го разбра. Свали шапката и маската и разкри лице, което Скорпион почти различи. Приличаше на по-стар брат на някого, когото познава.

— В безопасност си — увери го мъжът. — Всичко се получи както трябва.

Скорпион изсумтя следващия си въпрос.

— Вълците?

— Погрижихме се за тях. В крайна сметка те разработиха някаква защита срещу хипометричното оръжие и то просто престана да действа.

— Но все още разполагахме с оръжията от оръжейната, които не дадохме на Рьомонтоар.

— Колко? — попита прасето.

— Използвахме всички без едно, за да ги довършим.

За момент нищо от това нямаше значение за Скорпион. После спомените се размърдаха в някакъв ред, по някаква логика. Чувстваше се дезориентиран, сякаш се намираше на единия край на пукнатина, която се разширяваше постоянно и образуваше все по-внушителна и необозрима пропаст. Споменът за техници, пъхащи в тялото му тръбички, изведнъж му се стори много стар, нещо доловено от втора или дори трета ръка, сякаш се беше случило с някой друг.

Измъкнаха дихателното устройство от гърлото му. Той си пое няколко пъти неравномерно въздух. При всяко вдишване му се струваше, че в плевралната му кухина има ситно смляно стъкло. “Дали и хората се чувстват винаги толкова зле — запита се той, — или това е специално създаден за прасетата ад?” Вероятно никой никога нямаше да разбере със сигурност.

Това бе достатъчно да го разсмее. Беше им останало едно оръжие. Само едно проклето оръжие от почти четирийсетте, с които бяха започнали.

— Да се надяваме, че сме оставили най-доброто — изрече той, когато почувства, че е в състояние да произнесе цяло изречение. — А хипометричните? Да не искаш да кажеш, че всъщност са боклук?

— Не още. Може би след време, но местните вълци, изглежда, не са разработили защитата, която използваха предишните. Все още можем да се възползваме от тях.

— О, добре. Спомена “местните”. Местни за къде?

— Стигнахме Йелоустоун — отвърна мъжът. — По-скоро стигнахме системата Епсилон Еридани, но положението не е никак розово. Не можем да намалим до скоростта, подходяща за една система, за да направим завоя към Хела.

— Защо не можем да намалим? Да не би нещо с кораба да не е наред?

— Не — отговори мъжът. Чак сега Скорпион си даде сметка, че разговаря с по-възрастен вариант на Васко Малинин. Той вече не беше младеж, а зрял мъж. — Но нещо с Йелоустоун не е наред.

Това не му хареса никак.

— Покажи ми — каза Скорпион.

Преди да му покажат, се срещна с Ора. Тя влезе в камерата за замразяване с майка си. Шокът едва не го повали. Не искаше да повярва, че това е тя, но нямаше как да обърка златистокафявите очи. Метални отблясъци хвърляха обратно върху него пречупена като през призма светлина.

— Здравей — каза тя. Държеше ръката на Хури и стигаше до хълбока й. — Казаха, че работят върху теб. Добре ли си, Скорпион?

— Добре съм — отвърна той. — Винаги е рисковано да влизаш в това нещо. — “Най-мекото изказване на века” — помисли си той. — А ти как си, Ора?

— Аз съм на шест години.

Хури стисна ръката на дъщеря си.

— Днес е един от детските й дни, Скорп, когато се държи горе-долу така, както може да се очаква от шестгодишно дете. Но невинаги е такава. Просто исках да бъдеш подготвен.