Пропастта на опрощението

— Аз може да съм понаучила нещичко — каза Жасмина, — но ти винаги ще си останеш майстор в изкуството на клонирането. Преди малко говорех напълно сериозно, Грьолие. Предвиждам увеличаване на нуждата от производството на фабриката. Ще можеш ли да го задоволиш?

— Вие казахте, че производството й не трябва да намалява. Това не е съвсем същото.

— Но в момента със сигурност не работи с пълния си капацитет.

Главният лекар продължи да затяга винтовете.

— Ще бъда откровен: не сме далеч от максималния й капацитет. В момента съм готов да отстраня някои елементи, които не отговарят на обичайните ни стандарти. Но ако от фабриката се очаква увеличаване на производството, стандартите ще трябва да паднат.

— Днес вече отстрани един такъв елемент, нали?

— Как разбрахте?

— Очаквах да предприемеш някакви действия във връзка с верността си към съвършенството. — Кралицата вдигна пръст. — И това е добре. Точно затова работиш за мен. Разочарована съм, разбира се — знам точно кое тяло отстрани — но стандартите са си стандарти.

— Това винаги е бил моят лозунг.

— Жалко, че същото не може да се каже за всички на този кораб.

След като си тананика известно време под носа, Грьолие попита, уж между другото:

— Винаги съм бил с впечатлението, че имате превъзходен екипаж, мадам.

— Редовният ми екипаж не е проблем.

— А. В такъв случай имате предвид някой от нередовните? Не мен, надявам се?

— Много добре знаеш кого имам предвид, няма смисъл да се преструваш, че не разбираш.

— Куейч? Не може да бъде.

— О, хайде без тези игрички, Грьолие. Знам точно какво изпитваш към своя съперник. Искаш ли да знаеш кое е ироничното в цялата тази работа? Двамата си приличате повече, отколкото си давате сметка. И двамата сте хора, и двамата сте отлъчени от своите култури. Хранех големи надежди и за двама ви, но сега може да се наложи да пусна Куейч да си върви.

— Но ще му дадете последен шанс, мадам, нали? Все пак наближаваме нова система.

— Това би ти допаднало, а? Иска ти се да го видиш как се проваля за последен път, така че наказанието ми да бъде по-строго?

— Мислех единствено за доброто на кораба.

— Разбира се, че за това мислеше, Грьолие. — Тя се усмихна, развеселена от лъжите му. — Е, работата е там, че не съм решила какво да правя с Куейч. Но мисля, че ние двамата трябва да си поговорим. Сдобих се с интересна информация за него благодарение на търговските ни партньори.

— Виж ти — изрече Грьолие.

— Както изглежда, не е бил съвсем честен, когато ми разказа за миналото си преди да го наема. Вината е моя: трябваше да проверя по-старателно. Това обаче не го извинява, че представи с такива преувеличения миналите си успехи. Мислех, че наемаме експерт в преговорите и човек с инстинктивно разбиране за планетарната среда. Човек, който се чувства комфортно както сред стопроцентови хора, така и сред ултри, който е способен да сключи сделка в наша полза и да открие съкровище там, където ние бихме го пропуснали.

— Всичко това наистина описва чудесно Куейч.

— Не, Грьолие, то описва персонажа, за който Куейч искаше да се представи. Изтъканата от него история. Професионалният му път всъщност съвсем не е така впечатляващ. От време на време наистина съумявал да отбележи някоя точка, но провалите му са също толкова на брой. Той е просто един опортюнист, самохвалко и лъжец. На всичкото отгоре е заразен.

Главният лекар повдигна вежди.

— Заразен ли?

— С индоктриналния вирус. Проверихме го за обичайните вируси, но пропуснахме този, защото не беше в нашата база данни. За щастие той не е от най-заразните, така че няма вероятност да се прехвърли в някой от нас.

— За кой тип индоктринален вирус става дума?

— За някакъв миш-маш: недопечена смес от трихилядолетни религиозни измислици, наблъскани заедно на едно място без никаква теологична последователност. Той не го кара да вярва в нещо смислено, просто го кара да се чувства религиозен. Очевидно може да го държи под контрол през повечето време. Но това ме тревожи, Грьолие. Ами ако състоянието му се влоши? Не ми харесва да имам нещо общо с човек, чиито импулси не мога да предскажа.

— Значи ще го оставите да си отиде.

— Не още. Не и преди да отминем Писциум 107. Не и преди да е имал последна възможност да поправи грешките си.

— Какво ви кара да мислите, че ще намери нещо сега?

— Нямам подобни очаквания; смятам само, че е по-вероятно да открие нещо при подходяща мотивация.

— Може да офейка.

— Мислила съм и за това. Всъщност смятам, че не рискуваме нищо във връзка с Куейч. Единственото, което ми трябва, е самият той, повече или по-малко въодушевен. Можеш ли да го уредиш?

— Веднага ли, мадам?

— Защо не? Желязото се кове, докато е горещо, нали така казват?

— Проблемът е, че е замразен. Ще ни трябват шест часа, за да го събудим, ако спазваме препоръчителните процедури.

— А ако не ги спазим? — Жасмина се запита колко време щеше да е в състояние да функционира новото й тяло. — Колко часа реално можем да спестим?

— Два най-много, ако не искаме да рискуваме да го убием. Но дори така ще бъде малко неприятно за него.

Кралицата се усмихна на главния лекар.