Пропастта на опрощението

— Сигурна съм, че ще го преживее. А, и Грьолие? Още нещо.

— Мадам?

— Донеси ми специалния костюм.

ТРИ

Лайтхъгър „Гностично възкачване”, Междузвездното пространство, 2615 година

Неговата любовница му помогна да излезе от ковчега. Треперещ, Куейч лежеше върху кушетката за размразяване, докато Моруина се справяше с множеството жакове и жички, които влизаха в насинената му плът.

— Лежи неподвижно — каза тя.

— Не се чувствам много добре.

— Естествено. Какво очакваш, щом копелетата те размразяват толкова бързо?

Чувстваше се така, сякаш го ритаха в слабините, само дето слабините обхващаха цялото му тяло. Искаше му се да се свие в някакво пространство, по-малко от него самия, да се сгъне на мъничък възел с някакъв бравурен номер, достоен за оригами. Не повърна само защото усилието, което изискваше това, беше прекалено плашещо.

— Не е трябвало да рискуват — рече той. — Тя знае, че съм страшно ценен, за да постъпват така.

Напъна го желание да повърне, но от него не излезе нищо освен ужасен звук, като от куче, което бе лаяло прекалено дълго.

— Може би търпението й е поизтъняло — отвърна Моруина, която го мажеше с щипещи лечебни мехлеми.

— Тя знае, че съм й нужен.

— Справяла се е без теб и преди. Може би й е дошло наум, че може Да се справи без теб и в бъдеще.

Куейч се оживи.

— Може би е възникнала критична ситуация.

— За теб — може би.

— Боже, само това ми трябва — малко симпатия.

Трепна от внезапната болка в черепа си — много по-точна и целенасочена от тъпото и неопределено неприятно усещане на свързаната с размразяването травма.

Не трябва да използваш напразно Божието име — смъмри го Моруина. — Знаеш, че това само ти причинява болка.

Куейч се взря в лицето й, като държеше с усилие на волята очите си отворени на безмилостното осветление в помещението.

— Ти на моя страна ли си или не си?

— Опитвам се да ти помогна. Стой мирно, почти приключих с изваждането на жичките и тръбичките. — Последва последната пробождаща болка, този път в бедрото; на мястото на измъкнатия шунт остана раничка с форма на око. — Така, приключихме.

— До следващия път — рече Куейч. — Стига да има следващ път.

Моруина не отговори веднага, сякаш някаква мисъл я бе връхлетяла за първи път.

— Наистина си изплашен, нали?

— Ти нямаше ли да бъдеш на мое място?

— Кралицата е побъркана. Всички го знаят. Но също така е достатъчно прагматична, за да различава ценните източници, когато ги види.

— Моруина говореше свободно, тъй като знаеше, че кралицата не разполага с работещи подслушвателни устройства в стаята за размразяване.

— Виж Грьолие. Мислиш ли, че би търпяла този особняк и една минута, ако не й беше полезен?

— Точно това имам предвид — заяви Куейч и потъна в още по-дълбока безнадеждност. — В мига, в който някой от нас престане да бъде от полза…

Ако беше в състояние да помръдне, щеше да направи с ръката си жест, сякаш прокарва нож по гърлото си. Вместо това издаде само задавен звук.

— Ти имаш едно предимство пред Грьолие. Имаш мен, съюзник в екипажа. А той кого има?

— Права си — съгласи се Куейч. — Както винаги.

С огромно усилие се пресегна и обхвана в дланта си стоманената ръкавица на Моруина.

Не му даде сърце да й напомни, че тя самата се намираше почти в същата изолация на борда на кораба, в която беше и самият той. Единственото, което гарантираше отлъчването на една ултра, беше поддържането на какъвто и да било вид междуличностни отношения със стопроцентов човек. Моруина не показваше, че това я притеснява; Куейч обаче знаеше, че изобщо няма да може да разчита на нея, когато кралицата и останалата част от екипажа се обърнеха срещу него.

— Вече можеш ли да седнеш? — попита тя.

— Ще опитам.

Неразположението му беше понамаляло, както и знаеше, че ще стане, и сега най-сетне беше в състояние да раздвижи основните си мускулни групи, без да изкрещи. Седна на кушетката, допрял колене в лишените си от косми гърди, докато Моруина извади внимателно от пениса му катетъра за уринирането. Той се взираше в лицето й, докато тя работеше, и чуваше само звуците от плъзгането на метал по метал. Спомни си колко се бе страхувал, когато го бе докоснала за първи път там с лъскавите си като ножици ръце. Любенето с нея беше като любене с вършачка. Въпреки всичко, Моруина никога не го беше наранявала дори когато неволно поряза собствените си живи части.

— Добре ли си? — попита тя.

— Ще се оправя. Нужно е нещо по-сериозно от прибързано размразяване, за да бъде развален денят на Хорис Куейч.

— Ето това се казва дух — поздрави го тя, но някак си доста неубедително.

Наведе се и го целуна. Миришеше на парфюм и озон.

— Радвам се, че си до мен — промълви Куейч.

— Чакай тук. Ще ти донеса нещо за пиене.

Моруина се отдръпна от кушетката за размразяване, като се разтегна до пълната си височина. Все още неспособен да фокусира както трябва, той проследи с поглед как се придвижва из стаята до шубера, където се раздаваха различни бульони за възстановяване. Стоманеносивите й дредове се полюляваха при движението на задвижваните й с бутала крака с дълги бедра.