Пропастта на опрощението

Костюмът беше изпъстрен и издълбан с петна там, където бе имал контакт с микрометеорити и космически лъчи, стоманеносивият му Цвят имаше на места смарагдовозелен или бронзов оттенък. Виждаха се драскотини, където свръхтежки частици бяха оставили своите следи при приплъзването си под полегати ъгли. А тънката тъмна линия, която минаваше през целия костюм, показваше къде двете бронирани половинки могат да бъдат отворени и след това свързани отново.

Този костюм беше съоръжение, измислено с цел наказание, а съществуването му бе просто жесток слух. Но в този момент той придоби реални измерения за Куейч.

Кралицата пъхаше хора в костюма. Той ги поддържаше живи и им осигуряваше сетивна информация. Предпазваше ги от радиацията, която съпровождаше неизменно междузвездните полети, докато стояха погребани, понякога години наред, в аблативния щит на кораба.

Късметлиите сред тях бяха мъртви, когато ги измъкнеха от костюма.

Куейч опитваше да овладее треперенето на гласа си.

— Ако погледнем на положението от определен ъгъл, ние всъщност… ние всъщност не се справихме чак толкова зле… като се имат предвид всички неща. Корабът не претърпя материални щети. Нямаше смъртни случаи или сериозни наранявания на екипажа. Нямаше злополуки, свързани със зараза. Нито пък непредвидени разходи…

Той замълча и погледна с надежда Жасмина.

— Това ли е най-доброто, което можеш да кажеш? От теб се очакваше да ни направиш богати, Куейч. Очакваше се да обърнеш нещата в наша полза в тези трудни времена, като смажеш колелата на търговията с вродения си чар и познаването на планетарната психология и екология. Очакваше се да бъдеш нашата кокошка, снасяща златни яйца. — Куейч се размърда смутено. — Но не намери нищо стойностно в цели пет системи.

— Вие избирахте системите, не аз. Не е моя вината, че в тях не намерихме нищо, което да заслужава внимание.

Кралицата поклати глава притесняващо бавно.

— Не, Куейч. Опасявам се, че не е толкова лесно. Преди един месец случайно прихванахме едно предаване. Беше диалог между човешка колония Чалупек и лайтхъгъра „Блед спомен за Хокусай”. Напомня ли ти нещо това?

— Не точно…

Но в действителност му напомняше.

— „Хокусай” влизаше в Глиез 664 точно когато ние напускахме тази система. Това беше втората система, която ти провери набързо за нас. Докладът ти беше… — Кралицата вдигна черепа до главата си и се вслуша в тракащите челюсти. — Чакай да видим… „нищо ценно не е открито нито на Опинкус, нито на другите три земни свята. Единствено незначителни останки от изоставени технологии на петата до осмата луни на гиганта Хауриънт… нищо на вътрешните астероидни полета, D-струпванията, Троянските точки[3] и големите концентрации в Куипъровия пояс”.

Куейч разбираше накъде води всичко това.

— А „Блед спомен за Хокусай”?

— Търговският диалог беше наистина изумителен. Както изглежда, „Хокусай” открил скривалище, в което били заровени търговски стоки на около един век. Преди някаква война, някаква напаст. Много ценни неща: не просто продукти на технологиите, но и изкуство и култура, много от които — уникални. Както чувам, спечелили от това достатъчно, за да си купят съвсем нов пласт аблативно покритие за корпуса. — Тя го погледна очаквателно. — Някакви коментари?

— Докладът ми беше честен — отвърна Куейч. — На тях явно просто им е провървяло, нищо повече. Вижте, дайте ми още една възможност. Нали наближаваме друга система?

Жасмина се усмихна.

— Ние винаги наближаваме някаква система. Този път тя се нарича Писциум 107, но, честно казано, от това разстояние не изглежда много по-обещаваща от последните пет. А защо да мисля, че този път ще ни бъдеш от полза?

— Позволете ми да взема „Доминатрикс” — каза той, като сплете неволно ръце. — Нека вляза с нея в системата.

Кралицата потъна в мълчание за доста време. Куейч чуваше само собственото си дишане, към което от време на време се прибавяше рязкото, безсилно жужене на умиращо насекомо или плъх. Нещо помръдна инертно зад зеленото стъкло на полусферичния купол, поставен в една от дванайсетте стени на кабината. Усети, че е наблюдаван не само от останалата без очи фигура на трона. Не беше нужно да му казват, за да разбере, че онова зад стъклото е истинската кралица, а съсипаното тяло в креслото беше само марионетката, която тя обитаваше в момента. Значи слуховете, които бе чувал, бяха верни: за нейния солипсизъм; за пристрастяването й към изключително силната болка като средство за връщане към реалността; за богатите резерви от клонирани тела, които казваха, че пазела точно за тази цел.

— Свърши ли, Куейч? Представи ли случая си?

Той въздъхна.

— Така ми се струва.

— Чудесно.

Трябва да беше дала някаква тайна заповед, защото в този момент вратата на кабината се отвори. Куейч се обърна, когато нахлулият оттам студен въздух го погали по тила. Влязоха главният лекар и двамата ултри, които му бяха помагали при размразяването на Куейч.

— Приключих с него — заяви Жасмина.

— И какви са намеренията ви? — поинтересува се Грьолие.

Кралицата засмука нокътя на единия си пръст.

— Не съм си променила мнението. Сложете го в костюма.