Пропастта на опрощението

Точно се връщаше с чаша горещ възстановителен шоколад, пълен с лекарства, когато вратата към помещението се плъзна. Влязоха две други ултри: мъж и жена. Зад тях, с хванати скромно зад гърба ръце, се появи по-дребната, неувеличавана фигура на главния лекар. Беше с изцапана бяла лекарска престилка.

— Във форма ли е? — попит мъжът.

— Имате късмет, че не е мъртъв — отвърна Моруина.

— Не бъди толкова мелодраматична — обади се жената. — Никога не би умрял само защото сме го размразили малко по-бързо от обикновено.

— Ще ни кажете ли какво иска от него Жасмина?

— Това засяга само него и кралицата — уточни жената.

Мъжът хвърли ватиран сребрист халат по посока на седналия Куейч. Ръката на Моруина политна със светкавично движение натам и го хвана. Тя се приближи до размразения и му го подаде.

— Бих искал да знам какво става — обади се той.

— Облечи се — каза жената. — Идваш с нас.

Куейч се завъртя на кушетката и спусна крака върху студения под. Сега на мястото на изчезващия дискомфорт се появяваше страх. Пенисът му вече се беше смалил от само себе си и се бе оттеглил в корема му, сякаш правеше своите планове за бягство. Куейч облече халата, пристегна го с колана около кръста си и се обърна към главния лекар:

— Ти имаш своя принос за ставащото, нали?

Грьолие премигна.

— Скъпи ми колега, направих всичко, което можах, за да не им позволя да те размразят още по-бързо.

— И твоето време ще дойде — заяви Куейч. — Помни думите ми.

— Нямам представа защо държиш толкова на този тон. С теб имаме много общи неща, Хорис. Ние сме единствените човешки същества на борда на този кораб на ултри. Не би трябвало да се заяждаме, да се конкурираме за престиж и положение. Би трябвало да се поддържаме един друг, да циментираме приятелството си. — Изтри опакото на ръкавицата в туниката си, по която остана неприятно петно с цвят на охра. — Би трябвало да бъдем съюзници. Бихме могли да извървим дълъг път заедно.

— Когато адът замръзне — отговори Куейч.

Кралицата галеше осеяния с петна човешки череп в скута си. Ноктите на ръцете и краката й бяха много дълги, боядисани във въгленовочерно. Носеше късо кожено яке с връзки на деколтето и къса пола от същата тъмна материя. Черната й коса беше сресана назад от челото, върху което бе оставен само един добре оформен кичур. Застаналият пред нея Куейч в първия момент помисли, че е гримирана, заради вертикалните, дебели колкото свещи червени линии, свързващи очите с извивката на горната й устна. И тогава, като почти подскочи на място, осъзна, че си беше избола очите.

Въпреки това лицето й не се беше лишило от строгата си красота.

За първи път я виждаше в плът и кръв в някое от нейните проявления. До тази среща общуването му с нея се бе осъществявало или чрез посредници в алфа ниво, или чрез живи пратеници като Грьолие.

Беше се надявал нещата да си останат такива.

Куейч изчака няколко секунди, заслушан в собственото си дишане. Най-сетне успя да произнесе:

— Да не би да съм ви разочаровал с нещо, мадам?

— Какъв тип кораб управлявам според теб, Куейч? Такъв, в който мога да си позволя да нося багаж ли?

— Усещам, че късметът ми изневерява.

— Малко е късно за това. Колко пъти сме спирали, откакто се присъедини към екипажа, Куейч? И какво можем да покажем след всичките тези пет спирания?

Той отвори уста, за да отговори, когато видя специалния й костюм, почти скрит в полумрака зад трона. Не можеше да е донесен тук случайно.

Приличаше на мумия и беше изработен от ковано желязо или някакъв друг индустриален материал. Имаше няколко високоволтови контакта, точки за прикачване и тъмен, прогорен правоъгълник там, където трябваше да бъде визьорът. Виждаха се съединителни скоби и издатини на местата, където бе запояван. Рядко можеше да се види гладък участък от очевидно нов метал.

Всички други части на костюма обаче бяха покрити с невероятно сложна и загадъчна резба. Всеки свободен квадратен сантиметър бе отрупан с изображения, направени с такива подробности, че бяха изключително изморителни за очите. Невъзможно беше цялото това множество да се възприеме с един поглед, но докато костюмът се въртеше над него, Куейч успя да различи фантастични космически чудовища с врат на змия, космически кораб със скандално фалическа форма, крещящи лица и демони, графични изображения на секс и насилие. Това бяха развиващи се спираловидно разкази, предупредителни приказки, хвалебствени търговски епизоди, описани надълго и нашироко. Имаше часовникови циферблати и псалми. Текстове на езици, които не можеше да разпознае, музикални строфи, дори поредици от гравирани с любов цифри. Поредици от цифрови кодове или основните двойки на ДНК. Ангели и херувими. Змии. Много змии.

Главата го заболя само от усилието да гледа.