Никол

— Не само моите, но и вашите. Джени ми разказа, че сте искали да купите ателие и сте работили нощем, за да съберете пари. Зная, че моите извинения не могат да ви обезщетят в случая, но все пак ви моля да ги приемете.

Никол стана, опряла ръка на облегалката на креслото.

— Разбира се, че ги приемам. Но бих искала да ви помоля за нещо. — Тя го погледна и с изненада установи, че той отбягва погледа й, като че иска да скрие нещо от нея.

— Стига да мога да ви услужа, с удоволствие ще го сторя.

— Тъй като ще се наложи да остана известно време в Америка, трябва да си потърся някаква работа. Не познавам никого тук. Бихте ли ми съдействали да си намеря някакво място. Образована съм, говоря четири езика, бих могла да бъда гувернантка…

Клей рязко стана и се отдалечи на няколко крачки.

— За това не може да става и дума! — отсече той. — Независимо от това при какви обстоятелства се е стигнало до този брак, пред закона вие сте моя съпруга и не ще позволя да се трепете като слугиня и да бършете носовете на някакви сополанчета! Не! Ще останете тук, докато докарам този доктор. А след това вече можем да поговорим за вашето бъдеще.

И по лицето й, и в гласа й се четеше искрена изненада:

— Вие да не се каните да планирате моя собствен живот?

В очите на Клейтън трепна весело пламъче.

— Може би. Но предполагам че го правя, защото се намирате под моя закрила.

Никол вирна брадичка.

— Не съм се поставила доброволно под ваша закрила. Ще бъда благодарна, ако можете да ми помогнете да си намеря работа. Имам доста задължения.

— Задължения?! Нима се налага да пазарувате, след като тук можете да получите почти всичко? Аз мога да ви поръчам от Бостън всякакви вноски стоки.

Той видя как тя нервно подръпна коприната на роклята си. Пресегна се и взе от бюрото си някакъв лист. Беше писмото, което тя му бе написала преди да напусне кораба.

— Разбирам. Навярно имате предвид дрехите си. Съжалявам, че бях толкова груб… — Той отново изглеждаше така, като че нещо го забавлява. — Тези дрехи са подарък за вас. Приемете ги, моля ви, както приехте и моите извинения.

— Това не мога да направя. Те струват цяло състояние.

— А времето, което ви отнемам, и неприятностите, които ви създавам, не струват ли също пари? Откъснах ви от дома ви, похитих ви в чужда страна, а на това отгоре се държах отвратително с вас. През нощта, когато пристигнахте, бях просто не на себе си от гняв и се боя, че темпераментът ми излезе по-силен от разума ми. Няколко дрешки са само едно скромно обезщетение за… грубостта ми. А и какво да ги правя? На вас те ще стоят много по-добре, отколкото на някоя закачалка в гардероба…

Никол го погледна с блеснали очи и направи реверанс. Понечи да стане и той бързо й подаде ръка. Пръстите му се сключиха върху китката й, топли и силни.

— Както виждам, раната на крака ви е по-добре.

Никол го погледна смаяна. Раната?… Откъде можеше да знае той за раната?

— Снощи… аз бях много изморена. Да не съм казала нещо нередно?

— Не си ли спомняте нищо?

— Помня. Помня как прогонихте кучетата и ме качихте на коня. Бях като мъртва от умора. Заспала съм.

Клейтън отново я огледа мълчаливо. Очите му се задържаха на устните й толкова дълго, че Никол усети, че се изчервява.

— Бяхте невероятна! — каза най-сетне той. — Не зная вие как сте, но аз умирам от глад! — Той все още я държеше за ръката, като че не възнамеряваше да я пусне. — Отдавна на масата ми не е седяла такава красива жена.

ПЕТА ГЛАВА

Докато Никол се преобличаше за вечеря, Маги продължаваше да трупа подноси върху голямата махагонова маса. Какво ли не донесе! Супа от раци, печени гълъби с люта оризова плънка, омари, пушена млада есетра, задушени зеленчуци, ябълково вино, френско вино… Никол се смая от това изобилие, но за Клейтън сякаш беше напълно в реда на нещата. Почти всичко, което поднесоха, идваше от собствената му земя или поне бе уловено на нея.

Точно сядаха на масата, външната врата се отвори с гръм и трясък и се разнесоха възбудени гласчета:

— Чичо Клей! Чичо Клей!

К лей хвърли салфетката на масата и с две крачки се озова до вратата на трапезарията. Никол го гледаше смаяна. Лицето му, което винаги бе толкова строго, се промени мигновено при звука на тези гласове. Не че се усмихваше — Никол не го беше чула да се смее, но не беше виждала у него и такова меко изражение на лицето. Той изведнъж се отпусна на коляно, разперил ръце към две дечица, които буквално кацнаха на гърдите му и метнаха ръчички около врата му. Клей се изправи, все още притиснал децата към себе си.

— Послушни ли бяхте? Добре ли прекарахте?

— О, да, чичо Клей! — Момиченцето бе вдигнало с обожание очи към него. — Мис Елън ми позволи да пояздя коня й. Кога ще ми купиш кон?

— Когато тези крачета станат достатъчно дълги, за да стигнат до стремето. — Клей се обърна към момченцето. Е, Алекс, мис Елън позволи ли и на теб да се качиш на коня?

Алекс сви рамене, като че за него това са съвсем маловажни неща.

— Роджър ме научи да стрелям с лък и истински стрели.

— Наистина ли? Той може да направи специален лък за тебе. — А ти, Манди? Искаш ли и ти лък и стрели? Истински?