Никол

Никол сложи подноса с палачинките пред него. Не бе успял да глътне първата хапка, когато тя отново зададе въпроса, който бе задала най-малко двадесет пъти от сутринта:

— Къде са близнаците?

Клейтън само вдигна рамене и продължи да дъвче спокойно. Това вече я ядоса. Тя вдигна гневно вилицата с ръка и повиши тон:

— Клейтън Армстронг! Ако искате да кажете, че изобщо не знаете къде са, аз ще… Аз ще…

Той вдигна очи, пресегна се и й взе вилицата.

— Някъде наблизо ще да са — каза той с пълна уста. — Обикновено се връщат, щом огладнеят.

— Искате да кажете, че никой не ги контролира? Позволявате им да скитат свободно наоколо? Ами ако се случи нещо? Ако се наранят? Никой няма да знае къде са.

— Зная повечето от скривалищата им. Какво е това всъщност? Не съм го ял досега. Вие ли го направихте?

— Да — отвърна тя нетърпеливо. — А на училище ходят ли?

Клей се бе съсредоточил изцяло в чинията с палачинките пред себе си и не си направи труда да отговори.

Никол прошепна нещо на френски, издърпа чинията изпод носа на Клен и я задържа над кофата с отпадъци за свинете.

— Искам да ме чуете и да ми отговорете! Няма да позволя да ми се измъкнете без отговор.

Клейтън скочи, заобиколи масата, прихвана с ръка талията й и я притисна силно към себе си, както беше с гръб към него. След това взе чинията с палачинките и я постави отново на масата.

— Никога не взимайте чинията на мъж, когато яде! — изръмжа той шеговито, но не я пусна. Поохлаби хватката си чак когато усети, че тя се отпусна немощно в ръцете му, останала без дъх.

— Никол! — Тон я завъртя в кръг около себе си. — Не исках да ви причиня болка! — Завъртя я отново, вслушвайки се в дишането й внимателно, докато констатира, че се е възстановило.

Тя се облегна на гърдите му с надежда, че никога няма да я пусне. Той я сложи на един стол и го премести по-удобно към масата.

— Сигурно и вие сте гладна. Ето, изяжте това! — Клей постави две палачинки в една чиния пред нея, като бързо придърпа и своята чиния към себе си. Никол изпъшка. Той я погледна подигравателно, сякаш бе прочел мислите й.

След закуската Клей покани Никол да тръгне с него. Спря в сянката на един кедър при пристройките за прислугата и се обърна към възрастен мъж, който дялкаше някаква резба.

— Джонатан, къде са близнетата?

— В стария орех до дома на надзирателя.

Клейтън кимна, тръгнаха заедно с Никол, тя не се отделяше от него.

— Това ли е новата господарка? — попита Джонатан.

— Тя е. — В гласа на Клей звънна весела нотка.

Джонатан се ухили и показа беззъбите си венци.

— Аз пък какво си представлявах, че ще се оженете за руса, дето ще е малко по-височка и по-дебелка от тази!…

Ръката на Клей стегна като в менгеме лакътя на Никол. Той се извърна рязко, отдалечавайки се от стария човек, но смехът на Джонатан остана дълго в ушите им. Един въпрос пареше на устните на Никол, но тя не намери кураж да го зададе.

Близнаците действително щурееха в короната на старото дърво. Никол ги помоли да слязат, искала да им каже нещо. Но децата само се кискаха и се катереха още по-нагоре.

Никол се обърна към Клей:

— Ако вие им кажете, може да ви послушат.

— На мене не са ми притрябвали — вдигна той рамене. — Имам си работа.

Никол го изгледа укоризнено и отново започна да моли децата да слязат. Те изобщо не й обърнаха внимание, само се смееха отгоре. Но Никол знаеше, че за авторитет трябва да спечели тази битка, иначе децата никога нямаше да я послушат за каквото и да било.

— Какво бихте направили вие? — обърна се тя отново към Клейтън.

— И мене щяха да ме послушат точно толкова, колкото и вас. — Той погледна нагоре съзаклятннчески. — Ако бях аз, щях да се кача при тях.

Смехът на близнаците бе истинско предизвикателство, но Никол бе сигурна, че Клей се шегува с нея. Нито за миг не се съмняваше, че него децата биха послушали.

Тя запретна полата и събу обувките си.

— Ще бъдете ли така любезен да ми помогнете да се хвана за този клон? — попита тя.

Очите на Клей светнаха.

— С удоволствие! — И той сви ръце като стреме.

Никол бе сигурна, че би могъл направо да я повдигне до първия клон, но той явно не си даваше много труд. Имаше обаче нещо, което и тримата от фамилия Армстронг не знаеха: Никол бе добра катерачка — колко пъти се бе упражнявала на старата ябълка в чифлика зад замъка, с вързани очи можеше да се изкатери. Тя се изтегли на най-долния клон, стъпи на следващия и чак сега видя, че от другата страна на дървото е подпряна стълба! Погледна към Клей надолу. Той следеше всяко нейно движение, сложил ръце на кръста си, широко разкрачен — забавляваше се с удоволствие.

Последва луда гонитба из короната на дървото. Никол бе вдигнала полата си над коленете, виждаха се голите й крака. Най-напред хвана Алекс и го подаде долу на Клей. Добре поне, че се съгласи да поеме децата!

Манди пропълзя на един тъничък клон, продължавайки да се смее. Никол също се засмя и я последва. Клонът пропука.

— Ама ти си много тежка! — извика Манди. След това погледна надолу и нареди властно: — Чичо Клей, дръж ме! — Разсмя се звънко и скочи в разтворените ръце на чичо си.