Никол

— Как е майка ти? — попита Клей.

— Вече не крещи толкова често, колкото в началото. Радвам се, защото за близнаците беше ужасно мъчително.

— Казвам ти вече няколко пъти, че трябва да изпратиш близнаците при мене. Сега в твоята къща няма никакво място.

— Моля те, остави ги при мене!

Той я прегърна и я притисна още по-силно до себе си.

— Знаеш, че никога няма да ти ги взема. Но ти се струпаха много хора на главата, съсипваш се от работа.

Никол целуна рамото му.

— Мило е от твоя страна, че се тревожиш за мене. Но те наистина изобщо не ме натоварват. Виж, ако речеш да вземеш Джени и Жерар при тебе, бих се замислила сериозно по този въпрос.

— Джени ядове ли ти създава?

— Не точно ядове. Но те двамата не могат да се понасят. Непрекъснато се счепкват за нещо. Не мога да слушам заяжданията им това е всичко.

— Когато Джени не може да търпи някого, обикновено излиза права. Нищо не си ми разказала за твоя втори баща.

— Моят втори баща… — Никол се засмя. — Самата представа, че Жерар би могъл да замести баща ми, е абсурдна.

— Разкажи ми как живееш. Чувствам се толкова далеч от тебе.

Тя се усмихна унесено, загърната в неговата любов.

— Жерар… Жерар се опива от мисълта, че вече принадлежи към френската аристокрация. Става ми смешно като си помисля, че стотици аристократи във Франция се чудят как да се скрият и душа дават някой да ги сбърка с простолюдието…

— Доколкото разбрах, присъствието му в твоя дом не би могло да се нарече ободряващо. Знаеш, че ако имаш нужда от нещо…

Тя сложи връхчетата на пръстите си върху устните му.

— Единственото, от което имам нужда, си ти. Когато те започнат да се оплакват и да струпват тревогите си върху мене, аз просто си запушвам ушите и си мисля за теб. Тази сутрин изведнъж се сетих, че не зная какъв е климатът там. Мислиш ли, че има големи жеги? И наистина ли знаеш как се строи къща? Кога смяташ да тръгнем? Все ми се иска да започна да стигам багажа, но чакам ти да кажеш кога можем да посветим Джени…

Никол млъкна, изненадана, че той не реагира на всичките тези въпроси. Тя се облегна на лакти, за да може да вижда лицето му.

— Клей! Какво има?

— Всичко е наред — каза той глухо. — Най-малкото, всичко ще се подреди…

— Какво искаш да кажеш? Има нещо, разбирам по очите ти.

— Не, нищо. Поне нищо съществено. Нищо няма да обърка плановете ни.

Никол го гледаше, свила вежди.

— Виж какво, познавам те. Зная, че имаш някакви проблеми. Ти нито веднъж не спомена името на Бианка, а аз ти изказах всичките си ядове и тревоги… Оплаквах ти се…

Той я погледна с лека усмивка:

— Ти изобщо не знаеш какво е да се оплакваш. Толкова си добричка, любяща, опрощаваща, че изобщо не забелязваш как другите те използват:

— Мене да използват?! — Никол се разсмя. — Никой не ме използва.

— Всички, всички ние го правим: аз, близнаците, майка ти, съпругът й, та дори и Джени. Всички смучем от твоите сили.

— Остава сега да ме провъзгласиш и за светица! Има много неща, които и аз искам от живота. Но просто мисля практично. Зная, че трябва да изчаквам, докато получа онова, което желая.

— И какво желаеш?

— Тебе. Искам тебе и мой собствен дом… И близнаците. И още няколко други дечица, твоите деца.

— Това ще го имаш, кълна ти се! Всичко ще бъде твое.

Никол продължи да го гледа замислено.

— Само бих искала да разбера какво не е наред. Това е нещо, свързано с Бианка, така ли е? Да не би да е подушила нещо за плановете ни? Ако мисли отново да те изнудва, този път аз няма да го позволи Търпението ми е изчерпано!

Клей я обгърна с ръка и нагласи главата й на рамото си.

— Сега искам да ме изслушаш. Да чуеш цялата история, преди да си казала и една дума… — Той пое дълбоко въздух. — Но преди това искам да те уверя, че всичко това няма да попречи на нашите планове.

— Всичко това?

— Искам първо да ме чуеш и след това ще отговоря на въпросите ти.

Тя се опита да надигне глава и да го погледне в очите, но Клей я задържа на рамото си.

Преди три седмици Бианка му бе съобщила, че е бременна. Най-напред той й се бе изсмял. Обвини я, че лъже. Но тя само стоеше и се усмихваше самодоволно… Тя беше тази, която извика доктора да я прегледа. От този момент Клей живееше в истински ад. Не можеше да повярва, че е възможно. Трябваше му време да премисли и да реши, че за него Никол е по-важна от това дете, от детето, което Бианка носеше под сърцето си…

— Бианка е бременна — каза тихо той. Никол не реагира и той продължи: — Докторът го потвърди. Дълго размислях и реших, че въпреки всичко ние ще осъществим нашия план. Ще си построим наш собствен дом далеч оттук.

Никол все още не бе издала нито звук. Лежеше на рамото му толкова тихо, като че той изобщо не бе говорил досега.

— Никол? Чу ли ме?

Той поотпусна прегръдката си, за да я отдалечи и видя лицето й. Без да го погледне, Никол седна, обърната с гръб към него, и бавно навлече ризата през глава.

— Никол, бих искал да ми кажеш нещо! Нямаше да ти кажа за това, ако Бианка не го бе разтръбила вече из половината област. Не исках да го чуеш от друг. Смятах, че аз трябва сам да ти кажа…

Нито звук.