Никол

— А какво друго да смятам? Аз не правех нищо друго, освен да чакам. Чаках всяка минута. Чаках да ми бъде разрешено да започна да живея. Е, сега повече няма да чакам!

Никол обу обувките си, стана и тръгна към изхода на пещерата. Клей бързо навлече панталоните си и хукна след нея.

— Не можеш да ме оставиш така! — каза той и я хвана за раменете. — Ти просто не желаеш да ме разбереш.

— О, напротив, добре те разбрах. Ти си направил своя избор. Предполагам, че решението ти е зависело от това, коя от нас двете първа ще забременее. Курталенови никога не са били особено плодовити. Жалко, иначе можех да спечеля състезанието. И навярно щях да имам голямата къща? Слугите също, нали? — Тя млъкна ядно. — И бебето, предполагам?

— Никол!

Тя изгледа ръката му, сложена на рамото й.

— Пусни ме! — Гласът й бе пронизващо леден.

— Няма да те пусна, докато не се вразумиш!

— Имаш предвид да се оставя да ме примамиш отново със сладки приказки, това ли искаш? Това време мина! Между нас всичко е свършено.

— Не можеш да говориш така!

Спокойният й тон го изплаши.

— Преди две седмици ме посети докторът от онзи кораб, пощенският.

Очите на Клей се разшириха.

— Да, точно така, същият онзи свидетел, който ти жадуваше да докараш обратно преди време. Каза, че е готов да ми помогне да се разтрогне този брак.

— Не — каза Клей. — Аз не желая това.

— Мина онова време, когато ти желаеш или не желаеш!? Ти имаше всичко, или може би е по-правилно да кажа всяка, която желаеше. Сега е мой ред. Повече няма да чакам, ще взема живота си в собствените си ръце.

— Какво приказваш? Какво искаш да кажеш?

— Първо, за анулирането на моя брак. Второ, за разрастването на моя бизнес. Не виждам защо да не извлека известна полза от тази страна на неподозираните възможности…

Една главня се разтроиш в огнището и Никол неволно спря очи на стъклото с катеричката. Тя се изсмя със сух, неприятен смях.

— Би трябвало да зная какво си си мислел, когато сте давали онази детинска клетва. Аз не бях достатъчно чиста, за да се докосна до катеричката, нали? Само твоята скъпа Бет е била достойна за това…

Никол се промъкна край него и излезе в студения утринен въздух. Спокойно и уверено отиде до пристана, качи се в лодката и загреба към отсрещния бряг. Дядо й бе казвал, че никога не бива да се обръща назад. Не беше лесно да го направи, когато всичко в нея крещеше за Клей. Опита се да извика образа на Бианка, самодоволна и бременна, сложила ръце на издутия си корем, където бе детето на Клей… Никол погледна собственото си плоско тяло, благодарна, че не носи в себе си дете.

Когато стигна до кейчето на мелницата, се почувства малко по-добре. Стоеше, загледана в малката къща. Тя ще остане още известно време неин дом. Но ще има нужда от повече пространство, от всекидневна на долния етаж, от две допълнителни спални горе… Ще трябват пари. А тя ги няма… Земята около мелницата е хубава и тлъста. Тя си спомни, Джени споменаваше, че я продават… Но пак пари трябват, за да я купи.

Изведнъж се сети за дрехите си, единственото, което притежаваше. Те струват много пари! Само онзи маншон от зибелин… С каква наслада би го захвърлила в лицето на Клей! Колко би искала да събере всичките дрехи и да ги струпа в хола му! Но една такава дребна демонстрация би струвала твърде много. На забавата у Бейкъсови толкова много жени се възхитиха от дрехите й! Изтръпна, като си спомни за наметката, подплатена с норка. Беше я оставила на пода на пещерата. Но там тя повече няма да се върне! Никога!

Главата й се бе запалила от мисли, когато влезе в малката къща. Джени се въртеше около огнището, поруменяла от топлината. Жерар седеше до масата, бърчеше капризно нос над един шаран и го върна обратно в купата. Близнаците седяха в ъгъла и се кикотеха зад разтворената си книга.

Джени вдиша глава.

— Какво е станало? — Тя се взираше тревожно в Никол.

— Нищо не е станало — каза Никол. — Поне нищо ново. — Тя изгледа Жерар замислено. — Знаете ли, Жерар, хрумна ми нещо. Мисля си, какъв чудесен търговец може да излезе от вас.

Той вдигна надменно едната си вежда.

Хората с моето обществено положение… — започна той, но Никол грабна купата с риба изпод носа му и го сряза:

— Ние живеем в Америка, а не във Франция. Който иска да яде, трябва да работи.

Мъжът я изгледа мрачно.

— И какво да продавам? Нямам понятие от брашна и зърнени храни.

— Брашното само се продава. Бих искала от вас да убедите няколко хубави млади дами, че ще изглеждат още по-хубави в коприна и зибелин.

— Зибелин? — надигна се Джени предупредително. — Какво си намислила?

Никол погледна приятелката си така, че тя занемя.

— Елате с мене горе да ви покаже дрехите. — Обърна се към близнаците и нареди: — А вие двамата се пригответе за уроците.

— Чакай, Никол — намеси се тихичко Джени. — Ти сега за уроци нямаш време. Човекът за шлифоването на воденичните камъни те чака…

— Няма аз да им преподавам — каза Никол. — Имаме на горния етаж една високообразована дама и тя с удоволствие би се заела с тях.

— Адел? — каза Жерар подигравателно. — Тя не знае коя е, и едва ли би могла да направи нещо, което поискаш от нея.