Никол

— Преуморена си, и от работа, и от отговорността, която си поела. Но не бива да се страхуваш, че Клей не те обича. Как можеш изобщо да помислиш, че той е в състояние да изпитва някакво чувство към такава вещица като Бианка? Фактът, че тя живее под неговия покрив, а ти тук, свидетелства само за това, че той сигурно има някакви идиотски основания да го прави. — Той замълча. — Сигурно е нещо за твоята безопасност, друга причина не мога да измисля. Няма какво друго да задържи Клей далеч от тебе.

Тя тихо изхълца и сложи глава на рамото му.

— Той ли та каза? — подсмръкна тя.

— Каза нещо, но не много. Хайде, ела сега да помогнем на близнаците да си направят снежен човек! Или по-добре, хайде да се състезаваме чий снежен човек ще стане по-хубав!

— Добре — усмихна се Никол и избърса сълзите с опакото на ръката си. — Ти се отнасяш към мене, като че ли съм им връстница.

Уесли я целуна но челото и каза възторжено:

— Да, но какво дете само! Хайде да почваме преди да са изгребали всичкия сняг!

Един глас, идващ откъм реката, ги накара да вдигнат глави.

— Хей, има ли някой вкъщи?

Уес и Никол се обърнаха и тръгнаха към пристана. Към тях идваше възрастен, набит мъж, с незаздравяла рана на лявата буза. Беше облечен в моряшки дрехи, с моряшка торба през рамо.

— Госпожо Армстронг? — каза той като ги наближи. — Не ме ли помните? Аз съм доктор Доналдсън от „Принц Нелсън“.

Стори й се познат, наистина, но не можеше да си припомни къде го е виждала.

В ъгълчетата на очите му се появиха ситни бръчици и той прибави засмян:

— Признавам, че условията, при които се запознахме, не бяха най-щастливите, но виждам, че всичко е завършило добре! — Той протегна ръка на Уесли. — Вие сте Клейтън Армстронг, предполагам?

— Не — каза Уес, ръкувайки се любезно с непознатия. — Аз съм съсед на Клейтън, Уесли Станфорд.

— О, разбирам. В такъв случай навярно все пак ще имате нужда от мене. Много се надявах, че всичко ще тръгне добре. Искам да кажа, при тази малка наша дама, толкова мила и хубавка, би трябвало… искам да кажа…

— Вие сте докторът от кораба! — извика Никол. — Моят свидетел!

— Да, същият! — ухили се докторът. — Щом пристигнахме в Англия, ме настигна вестта, че трябва да се връщам във Вирджиния, тъй като съм единственият свидетел, който може да удостовери при какви странни обстоятелства бяхте принудена да сключите брак… И ето ме, пристигам при първа възможност. Упътиха ме към мелницата. Изненадах се, защото бях тръгнал за плантацията Армстронг… Не знаех дори кого да диря в мелницата. Но все пак реших да мина първо тук.

— Радвам се, че сте го направили. Гладен ли сте? Мога да ви приготвя малко бъркани яйца с бекон, имаме и боб…

— Чудесно! Няма да се оставя да ме молите.

По-късно, когато тримата седяха на масата и разговаряха, докторът им разказа за капитана на „Принц Нелсън“ и неговия първи помощник Франк, и двамата загинали в морето, когато плавали обратно за Англия.

— Аз отказах да тръгна отново с тях след онази история с вас. Би трябвало да им попреча, вярно е, но знаех, че те веднага ще си намерят друг свидетел. А освен това знаех какъв е законът и че един такъв брак лесно може да бъде анулиран. Знаех също, че съм единственият свидетел и ще ви потрябвам, ако речете да разтрогнете брака си.

— Но защо тогава незабавно сте тръгнали обратно за Англия? — попита Уесли.

Докторът се засмя.

— Просто нямах избор. Така се случи. Седяхме в една кръчма, да отпразнуваме пристигането си по живо, по здраво. А като се събудих, главата ме цепеше, три дена да си спомня името не можах да си спомня. А по това време вече сме били в открито море.

Силно тропане от горния етаж прекъсна разговора им. Никол скочи.

— Майка ми! Забравих закуската й! Моля да ме извините!

Тя бързо обели едно яйце и го сложи внимателно върху филия бял хляб. Приготви чаша кафе с мляко, прибави парче ябълкова торта и затропка нагоре по стъпалата.

— Поседи малко при мене — каза Адел. — Толкова е самотно тук.

— Имам гостенин долу. Но ще дойда по-късно и ще си поговорим

— Гостенин ли? Мъж някакъв?

— Да.

— Надявам се, че не е някои от тези ужасни руски князе?

— Не, американец е.

— Американец? Колко необикновено! Между тях рядко има джентълмени. Не допускай в твое присъствие да употребява нецензурни думи! И обърни внимание на походката му! Винаги можеш да познаеш един джентълмен по стойката. Баща ти и в парцали да е облечен, отдалеч би го познала, че е джентълмен.

— Да, maman! — каза Никол покорно, преди да слезе отново долу. Проблемът как се преценява кой е джентълмен и кой не имаше твърде малко общо със сегашния й живот.

— Уес точно ми разказа, че мистър Армстронг живеел на отсрещния бряг. Излиза, че тази венчавка не се оказа много сполучлива, така ли? — посрещна я докторът.

— Не беше лесно. Но аз все още имам известни надежди. — Никол се опита да се усмихне.

Тя не предполагаше колко ясно на лицето й се отразява всяка нейна мисъл, всяко чувство. Нито пък знаеше колко красноречиво дълбоките сенки под очите й говорят за това, че дори да има още някакви надежди, тези надежди са примесени с отчаяние…

Доктор Доналдсън сбърчи чело: