Никол

— Храните ли се редовно, млада госпожо? Мислите ли, че спите достатъчно?

Преди Никол да успее да отвърне с някаква шега, Уес се намеси

— Никол прибира у дома си хора така, както някои прибират улични котета. Неотдавна прибра още двама души в дома си. Не стига че се грижи за племенника и племенницата на Клей, за което тя изобщо не е длъжна, но сега пристигна и майка й с мъжа си, който е решил, че едва ли не е самият крал на Франция.

Никол се засмя.

— Като те слуша човек, излиза, че животът ми е някакво непосилно бреме. А знаеш, че обичам да има хора около мен. Не бих се отказала от нито един от тях.

— Не съм и помислил такова нещо — отвърна Уесли. — Само че би трябвало да живееш в къщата отсреща и Маги да се грижи за храната на всичките тези хора, а не ти.

Докторът извади лула от джоба си и се облегна назад. „Не й е провървяло на малката французойка!“ — помисли си той. „Този млад човек Уес право каза, че тя заслужава по-добра участ от тази да се изтрепва от работа…“ Докторът бе възнамерявал да отиде на север и да се установи в Бостън, но сега реши да поостане няколко месеца във Вирджиния. И без това не му хареса начина, по който онези разбойници ожениха насила момичето съвсем против волята му. Чувстваше се донякъде отговорен за това. Ясно е, ще трябва да остане наблизо, в случай че Никол има нужда от неговата помощ…

Никол смъкна качулката от главата си и вдигна лице срещу вятъра. Загребваше плавно с веслата на малката лодка. Земята все още беше покрита със сняг. Дърветата не бяха напъпили. И все пак във въздуха се чувстваше нещо ново, необяснимо, което подсказваше, че пролетта не е далеч.

Бяха изминали две седмици, откакто я бе посетил доктор Доналдсън. Тя се усмихна при спомена за думите му, че щял да се установи някъде наблизо, в случай че й потрябва… Нямаше вече за кога да й бъде нужен! Толкова й се искаше да му каже, о, искаше на всички да каже, че тя и Клей много скоро ще напуснат Вирджиния…

От месеци се стягаше за това пътуване. Разбира се, близнаците и Джени ще тръгнат с тях. Не й се искаше да остави майка си, но Жерар ще се грижи за нея, а по-късно, когато имат вече свой дом, Адел би могла да ги последва и да живее при тях. Айзък ще върти мелницата, ще се грижи за прехраната на Жерар и Адел, а останалата част от печалбата ще си остава за него. А по-нататък, когато Адел се премести при тях на Запад, Айзък ще бъде собственик и ще работят заедно с Люк в мелницата…

О, да, сега вече всичко ще тръгне на добре!

Вчера Клей бе изпратил съобщение — молеше я да се срещнат тази сутрин на тяхната поляна. Никол цяла нощ не можа да спи от вълнение — настъпваше може би време плановете им да се осъществят.

Тя вдъхна дълбоко чистия студен въздух и долови лека миризма на дим. Значи Клей е вече в пещерата. Хвърли въжето на лодката между храсталаците, които скриваха пътеката към поляната, скочи от лодката и я завърза.

Тръгна забързано по тясната пътека. Да, Клей я очакваше, точно както си бе мечтала през нощта, разперил ръце да я прегърне. Тя се хвърли задъхана на гърдите му. Толкова е висок, толкова силен, гърдите му са такива гладки и твърди… Той я стискаше здраво, толкова здраво, че Никол не можеше дъх да си поеме. Ала тя съвсем нямаше желание да диша! Искаше й се да се разтопи, да изчезне в него, да стане част от него… Да се забрави напълно, да продължи да съществува само като едно единствено цяло с Клей!…

Той вдигна брадичката й и се видя в лицето й. Очите му бяха очи на изнемогващ от жажда човек, тъмни, пълни с желание. Познатите пламъци плъзнаха по тялото й. Ето, именно това й липсваше! Тя се повдигна на пръсти, за да захапе устните му, като издаде някакъв странен звук — полувъздищка, полуридание.

Езикът на Клей докосна малката трапчинка в ъгъла на устата й.

Никол усети, че краката й се подкосяват.

Клей се засмя, скрил лице в шията й, вдигна я на ръце и я внесе в кадифения мрак на пещерата.

Движенията им бяха нетърпеливи, трескави. Двама души, втурнали се един към друг, умиращи от жажда, отчаяни, изгарящи от вътрешен огън, който бушуваше и заплашваше да се разрази в пожар. Освободиха се за миг от дрехите си и се търколиха зашеметени на пода.

Нямаше думи — кожата им говореше вместо тях, извитите им за допир тела казваха всичко, светкавици изпепеляваха съзнанието им докато най-сетне огромните талази ги завладяха и запокитиха в отмаляването на пулсиращите им тела.

— О, Клей! — изплака тя. — Толкова много ми липсваш!

Той я притискаше здраво към гърдите си, дъхът му, топъл и ма галеше ухото й.

— Обичам те! Толкова много, те обичам!… — Гласът му беше нежен.

Тя се гушна в него, сложила глава в ямката на мишницата му.

— За първи път тази сутрин повярвах, че идва пролет. Струва ми се, че я чакам цяла вечност.

Клей се приведе над нея, пресегна се, взе наметката й и я хвърли върху нея така, че кожата да бъде към тялото й.

Никол се усмихна блажено и потърка бедрата си о хълбоците му. Какъв звезден миг! Тя е в прегръдките на своя любим, тялото и е отпуснато и заситено, тялото й се наслаждава на нежния допир на кожата от норки…