Нифрон се въздига

Ейдриън седеше в дъжда. Тежки вериги приковаваха глезените и китките му към масивен железен кол, забит в земята. Цял ден и през нощта чака в калта, наблюдавайки ленивите движения на националистката армия. И в решаването на съдбата му бяха тъй пипкави, както в атаката си. Преминаваха коне, разливаха чорба, мъже ръмжаха против калта и дъжда. Настъпи нощ и го обзе съжаление.

Трябваше да избяга, дори и ако се бе наложило да пролее кръв. Можеше да спаси живота на Ариста, да я предупреди, че националистите нямаше да окажат съдействие; да я откаже от атаката. Сега дори и ако тя успееше, победата щеше да бъде само мимолетна, последвана от бесило или обезглавяване.

— Гил! — провикна се към минаващия наблизо подгизнал постови.

— А, да — изсмя се Гил, приближавайки се ухилен. — И това ако не е великият маршал. Май вече не сме толкова велики?

— Гил, трябва да ми помогнеш — надвика дъжда Ейдриън. — Трябва да отнесеш съобщение до…

Гил се приведе.

— И защо ми е да помагам на такъв като теб? Ти ме направи за смях. Сержант Милфорд също не беше особено доволен. Накара ме да дежуря цяла нощ.

— Имам пари — каза му боецът. — Бих могъл да ти платя.

— Нима? И къде са тези пари? В някой сандък, заровен в далечна планина? Или може би в другите ти панталони?

— В кесията на колана ми. Имам поне десет златни тенента. Всичките са твои, ако обещаеш да отнесеш съобщение до Ратибор.

Гил любопитно погледна към споменатата. Отвърза кесията и я подхвърли в ръка. Тя издрънка. Той я отвори и изсипа малко монети.

— Еха, я гледай. Не си се шегувал. Тук наистина има злато. Една, две, три… да му се не види! Благодаря ти, маршале — поздрави подигравателно. — Това със сигурност ще облекчи горчилката от две поредни смени.

Той се отдалечи.

— Чакай! — викна Ейдриън. — Не си чул съобщението.

Гил продължи да върви.

— Трябва да кажеш на Ариста да не напада — изкрещя отчаяно, ала Гил си подхвърляше небрежно кесията и потъна в дъжда.

Ейдриън изруга и изрита кола. Строполи се на земята, потънал в отчаяние. Помнеше лицето на Ариста, колко обнадеждена бе изглеждала. Изобщо не й бе минавало през ума, че той може да се провали. Когато първоначално бе срещнал принцесата, я бе сметнал за арогантна и егоистична, по нищо отличаваща се от останалите благородници — глезени лигльовци, алчни и себични.

Кога се промени това?

Заляха го образи. Спомни си я как простираше мокрото си бельо в Шеридън. Как упорито бе спала под конското одеяло онази нощ, плачейки до забрава. Двамата с Ройс бяха сигурни, че тя ще отмени мисията на другия ден. Видя я да спи в лодката надолу по Бернум, спомни си как бе оповестила на всички коя е, когато се напи в дома на Дънстън. Освен, че беше техен клиент и принцеса, нейде по пътя бе станала много повече от това.

Окован под немилостивите удари на дъжда, той се измъчваше от видения за смъртта й. Видя я да лежи по лице в канавката с разкъсана рокля и окървавена бледна кожа. Империалистите най-вероятно щяха да увесят тялото й на централния площад или да го влачат чак до Акуеста, вързано за някой кон. Може би щяха да й отрежат главата и да я изпратят на Олрик като предупреждение.

Обзет от гняв и отчаяние, той започна да копае в калта, опитвайки се да отхлаби кола. Копаеше бясно, дърпаше усилено, отново дълбаеше — клатейки кола напред и назад. Един пазач го забеляза и го прикова на земята, прокарвайки друг кол към веригите около китките му.

— Значи се опитваш да избягаш, а? — рече пазачът. — Да, ама няма да стане. Убил си Гаунт. Затуй ще умреш, но дотогава ще мируваш.

Той се изплю в лицето на Ейдриън, но ефект нямаше, тъй като дъждът отми храчката. Знанието, че това е дъждът на Ариста, съкрушаваше боеца. Прикован по гръб, видя първите лъчи на зората да обагрят утринното небе и сърцето му се сви още повече.

* * *

Емъри можеше да види хоризонта, откроен от бледната утринна светлина. Все още валеше, звукът на щурците бе заменен от сутрешна гълчава. Търговците наизлязоха по улиците доста по-рано от обичайното, тласкайки колички и насочвайки коли към площада в западната част на града. Недосетливо запречиха с тях Кралска и Легендарна. Появиха се и други хора. Емъри ги наблюдаваше как излизат един по един, сетне се сливат в по-големи групи, шляещи се из площада, незабележимо приближавайки се към оръжейната. Носеха дебели дрехи и държаха мотики, вили, лопати и брадви. Повечето имаха ножове, затъкнати в коланите им.

Двама от градските стражници — облечени в леки летни униформи — тъкмо приключваха последната за смяната обиколка. Спряха и огледаха нарастващата тълпа с любопитни изражения.

— Какво става тук?

— Де да знам — рече един от хората и се отдалечи.

— Защо сте се събрали? — запита другият пазач, ала и той не получи отговор.

Бос, облечен в широка риза и панталони до пищялите, Емъри пристъпи напред, чувствайки потупването на меча, който си бе окачил.

— Тук сме да отмъстим за смъртта на нашия повелител крал Урит Рениддски!

— Това е той! Това е Емъри Дорн! — изрева стражникът. — Дръж копеленцето!