Нифрон се въздига

Ботуши дошляпаха из калта.

— Заповед на командир Паркър, сър — в гласа се долавяше нервност.

— Разбирам. Я кажи, сержант, наслаждаваш ли се да си човек?

— Моля, сър?

— Питах те дали ти харесва човешкия облик. Например смяташ ли за удобно да имаш две ръце и два крака?

— Ами… не съм сигурен, че ви разбирам.

— Не, но ще узнаеш, ако този човек не бъде освободен незабавно.

— Но, лорд Есрахаддон, не мога. Командир Паркър…

— Аз ще се погрижа за Паркър. Махни веригите, вдигни го от калта и го отведи в къщата незабавно, или, кълна се, през остатъка от живота си ще лазиш на четири крака.

— Магьосници! — изръмжа сержантът, след като Есрахаддон си отиде. Взе ключ от колана си и се замъчи да отключи окаляните катинари. — Ставай.

Сержантът отведе Ейдриън отново в къщата. Веригите ги нямаше, ала две железни окови все още стягаха китките му. Боецът бе измръзнал и изгладнял, чувстваше се почти удавен, ала в ума му имаше място само за една мисъл.

Дали още има време?

— Ами колите на Южния път? — изръмжаваше Есрахаддон при влизането на Ейдриън. Магьосникът носеше познатата си роба, в момента сива и напълно недокосната от дъжда. Само дължината на брадата го различаваше от Далгрен. Сега тя стигаше до гърдите му, придавайки му по-магьоснически вид.

Паркър седеше зад масата, втъкнал салфетка в яката си и друга чиния яйца с бекон се намираше пред него.

Едно и също ли яде всяка сутрин?

— Заради калта е. Не могат да мръднат и не…

При вида на Ейдриън замлъкна.

— Какво става тук? Наредих той да бъде окован. Защо го водиш?

— По моя заповед — каза му Есрахаддон. — Сержант, освободи го и донеси оръжията му.

— Ти? — зашеметен отговори Паркър. — Ти си тук единствено като съветник. Забравяш, че командвам аз.

— Командваш какво? — попита чародеят. — Хиляда лениви вагабонти? Това беше армия, когато напуснах. При връщането си сварвам сбирщина.

— Заради дъжда е. Не спира.

— Не се и очаква — гневно избухна Ейдриън. — Опитах се да ти кажа. Трябва да нападнете Дърмонт. Тази сутрин Ариста вдига въстание в Ратибор. Тя ще затвори града, така че империалистите няма да имат къде да отстъпят. Трябва да нападнем Дърмонт, преди към него да се е присъединил сър Бректън. Северната имперска армия би могла да пристигне всеки миг. Ако не нападнем, Дърмонт ще влезе в града и ще потуши бунта.

— Какви нелепици — Паркър размаха обвинителен пръст. — Този идва в лагера и обявява, че бил маршал, дошъл да поеме командването на моите войници.

— Е и ще го стори — уведоми го магьосникът.

— Нищо подобно! Той и принцесата на Меленгар са отговорни за предателството, вероятно коствало живота на Дигън. Пък и нямаме никакви новини за северн…

— Дигън е жив, глупако. Нито Ейдриън, нито Ариста имат общо с отвличането му. Направи, както той казва или всички ще бъдат мъртви — или заловени от империята — до два дни. Ала ти, разбира се — магьосникът го изгледа, — ще умреш много по-рано.

Очите на Паркър се разшириха.

— Дори не го знам кой е! — възкликна той. — Не мога да поверя командването на непознат, за когото не знам нищо. Откъде да знам дали е добър? Дали притежава уменията?

— Ейдриън знае повече за сраженията от когото и да било.

— И трябва да приема думата на… чародей?

— Моите думи доведоха до формирането на тази армия. Моите насоки доведоха до победите й.

— Но после те нямаше. Нещата се промениха. Дигън остави мен начело и не мисля, че…

Есрахаддон пристъпи към командира, при което робата му засия. Кървавочервено сияние изпълни вътрешността на стаята, накарало лицето на Паркър да заприлича на цвекло.

— Добре! Добре! — Паркър рязко изкрещя към сержанта. — Направи, каквото казва.

Сержантът освободи ръцете на Ейдриън и излезе.

— Сега, Паркър, поне веднъж свърши нещо полезно — рече му Есрахаддон. — Иди да събереш полковите. Кажи им, че вече ще получават заповеди от маршал Блекуотър, и ги докарай тук моментално.

— Маршал лорд Блекуотър — рече с усмивка Ейдриън.

Есрахаддон извъртя очи.

— Хайде.

— Но…

— Върви!

Паркър грабна наметалото и меча, сетне издърпа ботушите си изпод масата. Излезе, все още държейки ги в ръка.

— Той ще създава ли проблеми? — запита Ейдриън, гледайки как бившият командир подскача с ръмжене под дъжда.

— Паркър? Не. Просто трябваше да му напомня, че е ужасѐн от мен — Есрахаддон погледна към Ейдриън. — Маршал лорд Блекуотър?

— Лорд Есрахаддон? — отвърна боецът, разтривайки китки.

Магьосникът се усмихна и кимна:

— Все още не си казал какво правиш тук.

— Възложена ми е от Ариста Есендън задача. Нае ни да й помогнем да се свърже с националистите.

— И сега те е пратила да поемеш контрол над армията ми.

— Твоята армия? Мислех, че е на Дигън.

— Той също. Щом се отдалечих, Дигън се остави да бъде заловен, преди това поставяйки това същество начело. Ройс с теб ли е?

— Беше. Ариста го прати да съобщи на брат й да нападне Уоррик.