Нифрон се въздига

Нимбус, Ана и обущаря се появиха и отърчаха надолу по коридора. Нимбус поспря за миг, хвърляйки й разтревожен поглед, преди да влезе в стаята.

— Позволете ми да премина направо на въпроса — рече графът.

— Сторете го, сър — нетърпението на Амилия достигаше връхната си точка.

— Всички знаят, че сте най-близка до императрицата. Тя има доверие само на вас. Бихте ли… някога… Императрицата говорила ли е за мен?

Амилия изненадано вдигна вежди. При други обстоятелства колебанието на графа щеше да изглежда чудато и дори чаровно, но в този момент й се искаше просто да приключи най-сетне.

— Зная, че това е прекалено дръзко от моя страна, ала аз съм дързък човек. Бих желал да зная дали някога си е мислила за мен — и ако да, дали е било благоприятно?

— Милорд, откровено мога да заявя, че тя никога не ми е говорила за вас.

Графът се замисли.

— Не съм сигурен как да тълкувам това. Убеден съм, че тя има много ухажори. Ще ми направите ли услуга, милейди?

— Стига да е по силите ми, сър.

— Бихте ли говорили с нея да ме удостои с един танц на тазвечершния бал? Бих бил неизразимо благодарен.

— Нейно Високопреосвещенство няма да присъства на бала или на банкета, сър. Тя никога не се храни сред обществото и има твърде много дела, изискващи вниманието й.

— Никога?

— Уви, не.

— Разбирам.

Графът потъна в мисли, а Амилия потропа с пръсти по бедрото си.

— Ако нямате нищо против, сър, трябва да се върна при императрицата.

— Разбира се. Простете за отнемането от драгоценното ви време. И все пак, ако бихте споменали за мен на Нейно Високопреосвещенство и я уведомите, че много бих желал да я посетя…

— Ще го сторя, Ваша светлост. Сега моля да ме извините…

Амилия бързо се върна и откри, че кроячката бе приключила работата си. Яката беше висока и наистина поддържаше брадичката вдигната. Добавката изглеждаше изключително неудобна, ала на Модина изглежда това не правеше впечатление. Обущарят обаче все още обработваше обувката.

— Какво става тук? — попита тя.

— Новият ток беше по-висок от другия — каза й Нимбус. — Той се опита да го намали, но в бързината отне прекалено много и сега е по-нисък.

Амилия се обърна към Ана:

— Колко време ни остава?

— Около петнадесет минути — бе мрачният отговор.

— Ами украшението за глава? Не го виждам.

— Не беше в спалнята или залата, милейди.

Лицето на Ана пребледня.

— Мили Марибор, простете ми. Съвсем забравих за него!

— Забравила си? Нимбус!

— Да, милейди?

— Тичай при шапкарката и го донеси. И като казвам тичай, имам предвид да хвърчиш!

— Веднага, милейди, ала не знам къде се намира тя…

— Вземи паж да ти посочва пътя.

— Всички са заети с подготовката на церемонията.

— Не ме интересува! С меч принуди някой от тях, ако трябва. Намери си водач и му кажи, че е по заповед на императрицата. Мърдай! Ана!

— Да, милейди — слугинята трепереше просълзена. — Толкова съжалявам, милейди, наистина.

— Нямаме време за извинения и сълзи. Тичай в спалнята на императрицата и донеси дневните й обувки. Ще трябва да носи тях. Веднага!

Амилия затръшна вратата подире им и я изрита. Опря чело върху дъба, опитвайки се да се успокои. Роклята щеше да покрие обувките. Никой нямаше да забележи разликата. Ала украшението за глава беше съвсем различно. Бе изработвано в продължение на седмици и регентите щяха да забележат липсата му. Магазинът на шапкарката се намираше в града; бе възложила на Ана да донесе украшението. Можеше да обвинява само себе си. Трябваше да я попита по-рано, бе бясна заради некомпетентността на слугинята. Ритна вратата още веднъж и отчаяно приседна на пода. Роклята й се разстла наоколо.

Церемонията щеше да започне след минути, но време все още имаше. Речта на Модина бе оставена за накрая и Амилия бе убедена, че разполагат с още двадесет, може би тридесет минути, докато останалите се обръщат към тълпата. Насреща й Модина стоеше вдървена в златно-бялата рокля с пристегнат от яката врат. Имаше нещо различно в императрицата, тя гледаше Амилия с интерес. Всъщност дори я изучаваше.

— Ще се справите ли? — попита я Амилия.

Моментално светлината в очите й изгасна, върна се празното изражение.

Амилия въздъхна.

* * *

Регент Етелред говори близо час от украсения с ярки драперии балкон. Амилия не чу и думица, ала знаеше, че речта му възхвалява величието и мощта на новата империя и как Марибор отново обединил, човечеството. Говореше за военните успехи на север и безкръвното присъединяване на Олбърн и Дънмор. Последва това с новините за очакван излишък от пшеница и ечемик, както и за края на елфическия проблем. Елфите нямало вече да се разхождат свободно. Вместо да бъдат превръщани в безполезни роби, просто щели да изчезнат. Новата Империя събирала елфите из цялата си територия. Какво щяло да стане с тях, той не каза. Тълпите заликуваха одобрително, гласовете им ехтяха.

Амилия стоеше в гардеробната, обгърнала кръста си с ръце. Вече дори не крачеше. Императрицата не изглеждаше притеснена от наближаващия й ред, седейки спокойно както винаги в блестящата си рокля и масивното украшение за глава, напомнящо разперен паун.