Нифрон се въздига

Пазачите се втурнаха напред, ала хората бързо ги заобиколиха.

Войниците трескаво изтеглиха мечове и ги размахаха.

— Назад! Отдръпнете се! Отстъпете или ще ви арестуваме!

Омраза изпълваше лицата на събраните, в очите им проблесна възбуда. Започнаха да замахват с вили и мотики. Стражниците се отбраняваха с мечове. Няколко минути тълпата ги заплашваше, сетне Емъри изтегли острието си. Госпожа Дънлап му бе осигурила оръжието, мечът бе принадлежал на съпруга й. През всичките си години на служба, Пол Дънлап, кочияш на крал Урит, не го бе размахвал нито веднъж. Стоманата се измъкна от ножницата със стържене. Със сурово лице и стиснати зъби Емъри разбута хората и се озова срещу пазачите.

Те се потяха. Виждаше капчиците по горната устна на по-близкия. Стражникът нанесе удар. Емъри отстъпи настрана и посрещна острието със своето собствено. Металът изчатка звънко, ръката му усети силата на удара. Пристъпи напред и замахна. Това му се стори удачното движение, точно на място. Върхът на меча му срещна нещо меко и Емъри видя как острието посича гръдта на стражника. Войникът изкрещя, изпускайки меча. Падна на колене, шокирано притиснал ръка към раната. Другарят му се опита да избяга, ала тълпата не му позволи и Емъри промуши и него — в бъбрека. Неколцина заликуваха и залупаха поваления с лопати и брадви.

— Достатъчно! — викна Емъри. — След мен!

Оръжията на стражниците бидоха взети и тълпата последва червенокосия младок към каменната сграда с желязна порта. Когато пристигнаха, Карат вече се беше заел с ключалката. Убиха постовите, останалите все още спяха. Малцина съумяха да се надигнат. Един получи вила между ребрата и се строполи с все нея, Емъри намушка друг, а трети дари рамото си за каузата, отделено с помощта на услужлива брадва. Острието на последната се бе забило тъй дълбоко, че стопанинът й трябваше да срита дарителя. Мечове и щитове бяха окачени по стените и струпани в сандъци от борово дърво. По рафтовете имаше стоманени шлемове и ризници от метални брънки.

Тълпата награби изложеното, заменяйки инструментите на труда с инструменти на войната. Оръжейната се охраняваше от десет души, всички от които се преселиха бързо, по-голямата част от тях пребити до смърт по леглата си, пренесени от временен в постоянен сън. Въстаниците ликуваха, защото бяха завзели оръжейната, без да дадат едничка жертва. Смееха се, подскачаха по масите, чупеха чаши, чинии и каквото още успееха да намерят, изпробвайки новите си оръжия.

Навсякъде край себе си Емъри виждаше диви изражения и предположи, че и той самият не прави изключение. Сърцето му тупаше диво, дробовете работеха енергично. Гърбът вече не го болеше. Чувстваше се силен, въодушевен и същевременно леко замаян.

— Емъри! Емъри! — той се обърна и видя Ариста да си пробива път към него. — Твърде си бавен — изкрещя тя. — Гарнизонът идва. Въоръжи ги и ги подреди на площада.

Като че изтръгнат от сън, Емъри осъзна безумието си.

— Всички навън! — изрева той. — Всички! Подредете се!

* * *

Ариста вече бе започнала да подрежда останалите отвън хора в редици, застанали с гръб към оръжейната.

— Трябва да вземем оръжия! — викна към нея Перин.

— Останете в строя! — излая принцесата в отговор. — Ще ги донесем. Трябва да останете подредени, за да не позволите на гарнизона да ви помете.

Подредените мъже със земеделски сечива в ръце я гледаха ужасени, тъй като от другата страна на площада първите войници вече изтласкваха барикадите от каруци и колички. Влезлите в оръжейната се появиха и заеха мястото си в предната редица.

— Подредете се! — изкрещя Емъри. — Две прави линии!

Ариста изтича в оръжейната и започна да носи мечове. Забеляза Карат да преджобва един мъртвец и блъсна хлапето в стената.

— Помогни ми да изнесем щитове и мечове!

— Не ми е позволено — рече той.

— Не ти е позволено да се биеш, но можеш да пренесеш няколко меча, мътните да те вземат. Точно както отключи вратата. Мърдай!

Карат понечи да каже нещо, сетне се отказа. Започна да сваля щитове. Появи се доктор Герънд, нарамил превръзки, но бързо ги захвърли и също се зае да помага с носенето на оръжията. Излизащата Ариста зърна жена с подгизнала рокля да тича към нея. Мократа й руса коса прилепваше към лицето. Блондинката спря рязко при вида на принцесата.

— Нека помогна — каза тя. — Вие донесете още, а аз ще раздам тези.

Ариста кимна, подаде й оръжията и изтича обратно.

Карат й подаде насъбраните от него щитове, които тя връчи на младата жена. Последната ги раздаде. Когато Ариста излезе отново, видя, че се е подредила линия от по-възрастни мъже и жени, които си предаваха оръжията по подобие на кофна верига, а младата жена добавяше още хора.

— Още мечове! — викна Ариста. — Шлемове и брони най-накрая.

Карат трупаше оръжия на удобни за носене купчинки.

— Достатъчно мечове! — скоро долетя вик. — Дайте щитове!

Камбаната на централния площад започна да бие. Сега звучеше по-различно от друг път, може би това се дължеше на дъжда или бушуващата в ушите на Ариста кръв. Повечето от мъжете държаха само мечове. Виждаше страх по лицата им.