Нифрон се въздига

В ден като всички останали нямаше да се случи нищо от това, ала днес, когато животът й бе поставен на карта, проблемите се сипеха един след друг.

— Веднага я занеси на обущаря и му кажи, че ако до двадесет минути не е готов, ще… ще…

— Ще му кажа да побърза, милейди — с обувка в ръка, Ана изтърча от стаята.

Амилия се заразхожда. Стаята бе само двадесет фута дълга, карайки я често да се обръща, което от своя страна скоро й замая главата, ала тя не спря. Тялото реагираше несъзнателно, дордето умът бясно прехвърляше всеки аспект от церемонията.

Ами ако скочи от балкона?

Мисълта се стовари отгоре й като плесница. Колкото и нелепо да звучеше, беше възможно. Императрицата не беше с всичкия си. Глъчката на хилядите поданици можеше да й дойде в повече. Балконът не беше особено висок, само на тридесет фута над земята. Императрицата можеше и да оцелее, ала това щеше да бъде краят на Амилия.

По челото й изби пот, а крачката й се усили.

Нямаше време да сложат по-висок парапет.

Може би мрежа на дъното? Не, това няма да помогне.

Проблемът не беше в нараняването, а в зрелището.

Въже?

Можеше да го върже около кръста на Модина и да го държи опънато. Така, ако императрицата тръгнеше напред, Амилия можеше да я спре.

Нимбус се върна, плахо надничайки в стаята.

— Какво не е наред, милейди? — запита той, виждайки изражението й.

— Моля? Ами нищо не е наред. Трябват ми въже и обувка — но няма значение. Какво стана с роклята?

— Кроячката работи с пълна скорост. Уви, не смятам, че ще имаме време за проба.

— Ами ако не й стане? Ако я задушава толкова, че дори да не може да говори?

— Трябва да мислим позитивно, милейди.

— На теб ти е лесно да говориш така. Твоят живот не виси на… конец — може би буквално.

— Но, Ваше Благородие, със сигурност няма защо да се страхувате от последиците на леко прекрояване? В крайна сметка сме цивилизовани хора.

— Не съм убедена от коя цивилизация си ти, Нимбус, ала тази се отнася много грубо към провалилите се.

Амилия погледна към Модина, която седеше тихо, в незнание за важността на речта, чието произнасяне й предстоеше. На нея нищо нямаше да сторят. Тя беше императрицата, целият свят знаеше. Ако изчезнеше, щяха да бъдат задавани въпроси, хората щяха да настояват за възмездие за загубата на тяхната богокралица. Дори хора като Салдур можеха да увиснат на бесилката за подобно престъпление.

— Да донеса ли украшението за глава? — попита Нимбус.

— Да, ако обичаш. Ана го донесе от шапкарката тази сутрин, най-вероятно е в спалнята на императрицата.

— А да ви донеса ли нещо за ядене, милейди? Не сте яли цял ден.

— Не мога да хапна нищо.

— Както желаете. Ще се върна веднага.

Амилия отиде до прозореца. Оттук можеше да види източната порта, през която се изливаха потоци народ. Мъже, жени и деца от всички класи. От събиращите се тълпи се носеше тихо мърморене, подобно на ръмженето на скрит от погледа звяр. На вратата се почука и кроячката влезе, понесла роклята тъй нежно, сякаш бе новородено.

— Това се казва бързина — отбеляза Амилия.

— Простете, Ваше Благородие, още не е напълно готово. Но кралският ментор току-що се отби и каза, че трябва да довърша тук, за да взема мярка от врата на Нейно Високопреосвещенство. Нещата не се правят така. Не е правилно да се кара една дама да ми позира като манекен. Ала наставникът каза, че ако не съм направела, както заръчал, щял… — тя поспря и снижи гласа си до шепот. — Щял да нареди да ме бият с камшик.

Амилия вдигна ръка пред лицето си, за да скрие усмивка.

— Не е говорел сериозно, уверявам те, ала е прав. Това е твърде важно и оправдава краткото неудобство на Нейно Високопреосвещенство. Заемай се.

Отново я облякоха и кроячката заработи трескаво, довършвайки яката. Амилия отново бе започнала да крачи из стаята, когато на вратата се почука. Прислужниците и кроячката бяха заети, така че секретарката отвори сама. Бе поразена да види графа на Чадуик.

— Добър ден, лейди Амилия — поклони се грациозно той. — Надявах се да поговоря с Нейно Високопреосвещенство преди обръщението й.

— Настоящият момент не е особено подходящ, сър — Амилия не можеше да повярва, че отказва на благородник. — В момента императрицата не е в подобаващо състояние. Моля ви да разберете.

— Но разбира се. Моите извинения. Възможно ли е тогава да поговоря с вас?

— С мен? Ами… да, разбира се — Амилия пристъпи напред и затвори вратата след себе си.

Очакваше графът да заговори, но вместо това той закрачи по коридора. Отне й миг да разбере, че очаква да го последва.

— Императрицата е добре, надявам се?

— Да, милорд — рече тя, хвърляйки поглед към все по-отдалечаващата се врата на гардеробната.

— Радвам се да чуя това — рече графът, сетне внезапно додаде. — Но колко грубо от моя страна. Как се чувствате вие, милейди?

— Добре, колкото може да се очаква, сър.

Ако Амилия не бе потънала в мисли за императрицата, засрамването на графа щеше да й се стори забавно.

— Днес времето е чудесно, нали?

— Да, сър, такова е — с усилие наложи гласът й да остане спокоен.