Нифрон се въздига

— Толкова съм щастлива да не съм ти от полза — тя се подсмихна. — Не мога да върна обратно баща си, нито да те убия. Ти няма да позволиш да бъдеш заловен повторно. Това е истински подарък, възможността да ти се отплатя за онова, което ми отне.

Есрахаддон въздъхна и поклати глава:

— Не ме мразиш, Ариста. Вината е тази, която те разяжда. Знанието, че за смъртта на баща си си отговорна, колкото и мен. Ала църквата е отговорна за всичко, организирайки бягството ми, което евентуално да посочи наследника. Въведоха те в Гутария с пълното знание, че аз ще те използвам.

— Изчезвай! — Ариста скочи на крака с почервеняло лице. — Орин! Охрана!

Писарят успя да открехне вратата и надникна, ала бърз поглед от страна на Есрахаддон отново я затвори.

— Ще доведа помощ, Ваше Височество — долетя иззад вратата гласът на Орин.

— Трябва да си простиш, Ариста.

— Изчезвай! — изкрещя принцесата. Замахна с ръка и вратата се отвори рязко, едва не изхвърчайки от пантите си.

Есрахаддон се изправи и пое към вратата, добавяйки:

— Трябва да осъзнаеш, че си толкова отговорна за смъртта на баща си, колкото и аз.

Ариста затръшна вратата след него и опря гръб на нея. Вината не беше моя! — искаше да изкрещи, макар и да знаеше, че това ще е лъжа. В годините след смъртта му се бе крила от истината, ала вече не можеше да го прави. Колкото и трудно да беше признанието, Есрахаддон беше прав.

Следва продължение…