Нифрон се въздига

Когато бе нагряла водата в онази кофа в Шеридън, околните дрехи също бяха засъскали. Магията не беше лесна работа. Може би с времето щеше да я овладее, ала вече усещаше ограниченията си. Сега й ставаше ясно защо Есрахаддон я бе карал да призовава дъжд. Преди бе смятала, че е нелепо предизвикателство да постигне нещо такова. Сега осъзна, че това бе лесно. Целта бе обширна колкото небето, а резултатът бе естествен — все едно стрелец да хвърля камък и да се цели в земята. Процесът щеше да е еднакъв за всяко заклинание, предположи тя — извличането на силата, фокусирането и изпълнението чрез синхронизация на движение и звук. Ала идеята за насочването на такава непокорна сила към специфична цел бе страшничка. Осъзна с потръпване, че ако онази нощ Ройс и Ейдриън се бяха намирали на хълма, щяха да умрат заедно със серетите. Несъмнено можеше да надвие гарнизона, но същевременно можеше да изтреби цял Ратибор. Вероятно можеше да използва Изкуството да хвърля светкавици или да подпали войниците, ала това би бил еквивалентът на студент по музика първа година, опитващ се да композира и оркестрира цялостна симфония.

Не, не мога да поема подобен риск.

Насочи ума си към по-практични мисли. Имаха ли достатъчно превръзки? Трябваше да запали огън, за да има въглени за затварянето на рани.

Друго мога ли да сторя?

Чу тихо потропване и дръпна завивките, тъй като бе облечена само в тънка нощница, дадена й от госпожа Дънлап.

— Да?

— Аз съм — рече Емъри. — Надявам се не ви събудих.

Емъри отвори вратата и застана край леглото, облечен само в панталони и доста широка риза.

— Не можах да заспя, предположих, че и вие будувате.

— Кой би предположил, че очакването да видиш дали ще оживееш или не затруднява съня? — сви рамене тя и се усмихна.

Емъри отвърна на усмивката и се заоглежда как да влезе.

Тя приседна и струпа две възглавници зад себе си.

— Просто се качи на леглото — каза му тя, дръпвайки крака и потупвайки завивките. Той се чувстваше неловко, но прие поканата й и седна на матрака, който потъна от тежестта му.

— Страх ли те е? — попита тя и осъзна със закъснение, че този въпрос не беше от питанията, които една жена трябва да отправя към мъж.

— А вас? — отвърна той, прегръщайки коленете си. Беше бос и пръстите му блестяха на лунната светлина.

— Да — каза Ариста. — Дори няма да съм на бойното поле, а съм ужасена.

— Ще ме сметнете ли за страхливец, ако призная същото?

— Бих те помислила за глупец в обратния случай.

Той въздъхна и опря глава на коленете си.

— Какво има?

— Ако ви кажа нещо, обещавате ли да го пазите в тайна? — попита той, без да вдига глава.

— Аз съм посланик. С това си изкарвам хляба.

— Никога не съм се бил преди. Никога не съм убивал.

— Подозирам, че така стоят нещата с почти всички, които ще се сражават утре — каза тя, надявайки се той да включи и нея в тази категория. Не можеше да понесе да му разкрие истината. — Не смятам, че повечето от тях дори някога са хващали меч.

— Някои са — той вдигна глава. — Адам се сражава с армията на Етелред срещу Гхазел, по времето, когато лорд Ръфъс се прочу. Ренкин Пул и Форест, сина на търговеца на сребро, също са се били. Затова ги сложих сред водителите. Всички гледат на мен като някакъв герой от войната, а аз не зная дали ще остана и ще се сражавам — или ще побягна като най-долен страхливец. Може да припадна при вида на кръв.

Ариста се протегна и взе ръката му.

— Ако има нещо, в което съм убедена — тя се взря в очите му, — това е, че ще се сражаваш храбро. Наистина не смятам, че би могъл да направиш друго. Просто си такъв. Всички виждат вродената ти храброст и затова ти се възхищават — както и аз.

Емъри сведе глава.

— Благодаря ви, това беше много мило.

— Не бях мила, а честна — внезапно притеснила се, тя пусна ръката му и попита: — как е гърбът ти?

— Все още боли — рече той, вдигайки ръка да опипа. — Но ще мога да въртя меч. Трябва да ви оставя да поспите.

Той се измъкна от леглото.

— Беше любезно от твоя страна да дойдеш — каза му тя искрено.

Той поспря:

— Утре ще съжалявам само за едно.

— А то е?

— Че не съм благородник.

Тя го изгледа любопитно.

— Ако бях дори дребен барон и оцелеех, щях да яздя до Меленгар и помоля брат ви за ръката ви. Щях да му досаждам, докато не ме затвореше или не се съгласеше. Зная, че това не е подобаващо. Зная, че херцози и принцове се надпреварват за вниманието ви, но въпреки всичко бих опитал. Бих се сражавал с тях за вас. Бих сторил всичко…

Ариста усети как лицето й се изчервява и се забори с внезапното желание да го покрие с ръце.

— Обикновен човек, чийто баща е умрял в служба на своя крал; тъй смел, че да завземе Ратибор и Акуеста, би могъл да получи рицарско звание. Като посланик, бих могла да изтъкна на брат си, че подобно действие би заздравило отношенията ни с Ренидд.

Очите на Емъри просияха. Никога не бяха изглеждали тъй дълбоки или оживени. По лицето му бе изписана радост. Направи крачка към леглото, спря, сетне бавно се оттегли.

— В такъв случай — най-накрая рече той, — добре ще е да поспя, ако ще ставам рицар.