Нифрон се въздига

— Зная, но когато бях малък, си мислех, че съм… специален. Че ще изпълня някакво велико дело, ще спечеля момичето, спася кралството… Но сигурно всяко момче се чувства така.

— Не и аз.

Ейдриън се намръщи:

— Просто имах тази идея. Да съм безполезен шпионин не бе част от плана.

— Доста сме далеч от безполезни — изтъкна Ройс. — Добри пари припечелваме, особено пък в последно време.

— Не става въпрос за това. Като наемник също нищо не ми липсваше. Не става въпрос за парите. Проблемът е, че оцелявам като пиявица.

— И какво породи всички тези мисли точно сега? За пръв път от години печелим отлично, като вършим достойни задачи. За Марибор, та ние сме на кралска служба! Можем да спим две поредни нощи в едно и също легло и да не се притесняваме, че ще бъдем арестувани. Ето, миналата седмица се разминах с капитана на градската стража, а той ми кимна.

— Проблемът не е в количеството, а в типа на работата ни. Непрестанно лъжем. Ако този вестоносец умре, вината ще бъде наша. Пък и не е точно отсега, чувствах се така с години. Защо мислиш непрекъснато предлагах да започнем нещо друго? Знаеш ли защо наруших правилата и приех онази задача за кражбата на меча на Пикъринг? Онази, която за малко не ни уби?

— Заради необичайно високото заплащане — отвърна Ройс.

— Не, това беше твоята причина. Аз исках да се заемем, защото това бе правилното нещо за вършене. Исках да помогна на човек, който действително се нуждаеше от помощ — или поне така си мислех тогава.

— И решението е да станеш актьор?

Ейдриън отвърза коня си.

— Не, но като такъв поне ще мога да се преструвам на добродетелен. Предполагам просто трябва да се радвам, че съм жив, нали така?

Ройс не отговори. Дразнещото усещане отново се бе появило. Мразеше да има тайни от Ейдриън; това тормозеше съвестта му и го изненадваше, защото никога не бе подозирал за наличието на последната. Моментът диктуваше кое е правилно и кое е грешно. Правилното бе най-доброто за него самия; всичко останало — грешно. Крадеше, лъжеше, дори убиваше при нужда. Това бе умението му и го владееше добре. Нямаше нужда да се извинява, да размишлява. Светът воюваше с него, нищо не бе свято.

Да каже на Ейдриън, какво бе научил, представляваше прекалено голям риск. Ройс предпочиташе света си постоянен, всяка променлива взета под внимание. Границите се променяха ежедневно, властта преминаваше от едни ръце в други. Времето летеше прекалено бързо, събитията бяха прекалено неочаквани. Чувстваше се сякаш прекосява замръзнало езеро през пролетта. Опитваше се да избере безопасен път, ала ледът пропукваше под нозете му. Дори и така, все още съществуваха някои неща, които все още бяха под неговия контрол. Припомни си за тайната, която пазеше от спътника си за негово собствено добро.

Яхвайки Мишка, сивата си кобила, Ройс се замисли за миг:

— Напоследък работим доста усилено. Може би трябва да отдъхнем.

— Не виждам как бихме могли — отвърна Ейдриън. — Имперската армия се готви да нахлуе в Меленгар; Олрик ще се нуждае от нас повече от всякога.

— Да, човек би си помислил тъй. Обаче ти не прочете съобщението.

Глава 3 Чудото

Принцеса Ариста Есендън се бе отпуснала на седалката в каретата, лашкана от всеки тласък, породен от пътните неравности. Вратът я болеше от неудобното спане, главата й трепереше от неспирното подскачане. Изправяйки се с прозявка, разтърка очи и потри лице. Опитът да изправи косите си само заплете пръстите й.

Посланическата карета копираше изнемогата на своята пътничка; двете бяха прекосили прекалено много мили през последната година. Покривът течеше, ресорите се бяха износили, на места тапицерията се бе отронила. Кочияшът бе получил заповеди да достигнат Медфорд по обед. И той се справяше добре, ала бързината биваше заплащана с профучаването над всяка бразда и камък по пътя. Ариста дръпна завеската и видя утринното слънце да прозира сред обгърналите пътя дървета.

Беше си почти у дома.

Светлината разкри подробности от вътрешността на каретата: навлизаща през прозорците прах бе покрила всичко. Захвърлен тензух и ябълкови обелки покриваха купчина пергаменти на отсрещната пейка. Мръсни стъпки декорираха пода, върху който си почиваха одеяло, корсет, две рокли и три обувки. Нямаше си и представа къде е четвъртата; надяваше се само да е нейде из каретата, а не забравена в Ланкстиър. През последните шест месеца бе останала с впечатлението, че е оставила късчета от себе си из цял Аврин.

Хилфред би знаел къде е обувката.

Взе четката с перлена дръжка и я заобръща в ръце. Хилфред трябва да е търсил из руините с дни. Тази бе донесена от Тур Дел Фур. Нейният баща й бе донасял четка от всеки посетен от него град. Той беше затворен човек и не му бе лесно да изрече „Обичам те“, дори и на собствената си дъщеря. Четките бяха именно това признание. Нявга бе притежавала десетки — сега бе останала само тази. Бяха изчезнали заедно с кулата; тогава се бе почувствала, сякаш губи баща си отново. И три седмици по-късно се появи тази четка. Трябваше да е бил Хилфред, ала той не бе казал нищо.