Нифрон се въздига

Свали наметалото си и го върза зад седлото, разкривайки златната корона, която носеше върху ризницата си. Може би щяха да го пуснат да мине. Със сигурност знаеха, че имперската армия се намира наблизо, и че сър Бректън не би подминал нападението над имперски пратеник. Обирджиите можеше и да не се страхуват от оня глупак Белънтайн, ала дори и най-отчаяните биха се позамислили, преди да нападнат негов рицар. Някои командири не обръщаха внимание на посегателствата над пратениците, ала сър Бректън щеше да вземе това като посегателство върху честта си. Обида, която бе равнозначна на самоубийство.

Не искаше да се провали.

Отмятайки перчем, отново хвана юздите и предпазливо пое напред. С наближаването на барикадата съзря движение. Листа потръпваха. Клонка пропука. Той изви коня си и се приготви да се стрелне. Беше добър ездач, бърз и ловък. Конят му бе чистокръвен, на три години, и веднъж пришпорен, нищо не можеше да ги достигне. Напрегна се в седлото и се приведе напред, готвейки се да отпраши, но видът на имперските униформи го спря.

Двама войници пристъпиха на пътя изсред дърветата и апатично се взряха в него с обичайното за пехотинците глупаво изражение. Носеха червените табарди с емблемата на Бректъновата команда. Едрият премяташе из уста стръкче ръж, а другият, по-дребен, облиза пръсти и ги обърса в униформата.

— Изплашихте ме — рече ездачът със смесица от облекчение и раздразнение. — Взех ви за разбойници.

Гърчавият се усмихна. Униформата му не беше в особен ред. Две от нараменните каишки бяха разкопчани и ремъците стояха свободно като малки крилца.

— Чу ли, Уил? За крадци ни зема. Нелоша идейка, а? Мой си отрежем някоя и друга кесия, пътна такса. Поне ш’изкараме малко парица, дето киснем тука цял ден. Е, мноо ясно, Бректън ше ни одере живи, ако узнае.

Високият войник, вероятно слабоумен и ням, кимна в отговор. Поне си беше облякъл униформата правилно. И двамата бяха оцапани и намачкани, ала такъв бе животът на кашиците.

Една от многобройните причини, поради които той се радваше да бъде вестоносец.

— Разчистете тая бъркотия. Нося спешно послание. Трябва да достигна командването на имперската армия моментално.

— Е, де, и ний си имаме заповеди. Никой да не пущаме — рече дребният.

— Аз съм имперски куриер, имбецил такъв!

— Охо — отвърна войникът с проницателността на дървен стълб. Стрелна с поглед спътника си, който не бе променил изражението си. — Туй е вече друга работа.

Потупа коня по врата:

— Туй обяснява що си изтормозил така момичето, а? Сто на сто й се ще да лочне нещо. Ей я тук кофата, а ей там има извор; точно сле…

— Нямам време за това. Разчистете пътя и то бързо!

— Веднага, веднага. Не е нужно да се сопваш. Думай паролата и раздигаме за нуларка време — рече ниският, докато с нокътя си се мъчеше да извади нещо, заседнало между зъбите.

— Парола?

Войникът кимна. Доближи пръст до носа си, за да изследва откритието, подуши го с кисел поглед и с щракване го запрати настрана.

— Тъй де, паролата. Да не допускаме шпиони. Война е и прочие.

— Не знам нищо такова. Никаква парола не ми беше съобщена.

— Нима? — дребният повдигна вежда и хвана коня за юздите.

— Разговарях лично с регентите и…

Едрият го събори от коня. Куриерът се приземи по гръб, строполявайки се тежко на земята, при което си тропна главата. Болката за миг го заслепи. Когато отвори очи, видя войникът да допира острие до врата му.

— За кого работиш? — изръмжа едрият.

— К’ви ги вършиш, Уил? — прояви интерес дребосъкът, който все още държеше коня.

— Пробвам се да накарам шпионина да говори.

— А-аз не съм шпионин. Имперски вестоносец съм. Пусни ме!

— Уил, нищо за разпити не ни рекоха. Не знаят ли паролата, хряс гърлцето и айде у реката. Къде сър Бректън ще се занимава с всяко муле, дето се е совнало по пътя. Па и за кого ще работи? Само Меленгар се бият с нас, начи е техен. Колвай го и да ти помогна да го завлечем, чакай само да вържа коня.

— Но аз съм вестоносец! — изкрещя куриерът.

— Сигурно.

— Мога да го докажа. Нося съобщение за сър Бректън в дисагите.

Войниците се спогледаха със съмнение. Дребният сви рамене и се зарови из дисагите. Взе кожена чанта, съдържаща подпечатан с червен восък пергамент и като счупи печата, зачете.

— Чумата да ме тръшне, Уил, истината дума. Туй тук е писмо до Негова светлост.

— Хъ? — рече другият, изписал по лицето си притеснение.

— Мда. По-добре го пусни.

С унила физиономия едрият прибра меча и подаде ръка, за да помогне на куриера да се изправи.

— Съжалявам. Заповеди, знайш.

— Когато сър Бректън види счупения печат, ще ви обезглави! — заяви пратеникът, грубо блъсвайки високия настрана и изтръгвайки документа от ръцете на другия.

— Че що пък нас? — изкикоти се дребният. — Дето Уил рече, ний само заповеди следваме. Ти си този, дет’ не се беше погрижил да научи паролата, преди да минеш тука. Сър Бректън правила му дай. Голям кофтак става, като заповедите му не се изпълняват. Е, най-много някоя ръка ще ти клъцне, или пък ушенце. На твое място щях да видя дали не мога да сгрея отново восъка.

— Това ще разруши отпечатъка!