Нифрон се въздига

— Бе лудост да се прекосява река без възможността за обграждане! — викна рицарят в отговор.

— Ала това беше моето решение — Олрик сви юмруци. — Сметнах го за… необходимо.

— Необходимо? Необходимо? — Ектън изговори думата, сякаш изплюва нещо гадно. Изглежда не бе приключил с приказката си, ала граф Пикъринг се изправи и сър Ектън седна.

Ариста бе виждала това и преди. Твърде често Ектън поглеждаше към граф Пикъринг, преди да изпълни дадена от Олрик заповед. И не беше само той. Очевидно брат й бе крал, но не бе успял да спечели уважението на благородниците, войската и хората си.

— Може би Ектън е прав — заговори младият маркиз Уаймър. — За политиката, имам предвид. Всички знаем какъв надут глупак е графът на Чадуик. Не е ли възможно да е наредил на Бректън да изчака, докато самият Белънтайн не дойде? Със сигурност ще допринесе за престижа му в императорския двор да твърди, че лично е завладял Меленгар.

— Това би обяснило отлагането на атаката — рече Пикъринг с бащинския си тон, който Ариста знаеше, че Олрик ненавижда. — Ала съгледвачите ни докладват за многобройни хора, отправящи се на юг.

— Може би заблуждаващ ход? — попита Олрик.

Пикъринг поклати глава.

— Както сър Ектън изтъкна, не би имало нужда.

Неколцина от другите съветници кимнаха замислено.

— Нещо трябва да се е случило, за да отзове императрицата по такъв начин хората си — каза Пикъринг.

— Но какво? — попита Олрик, без да задава питането си към конкретен човек. — Ще ми се да знаех повече за нея. Невъзможно е да предвидиш действията на непознат.

Кралят се обърна към сестра си:

— Ариста, ти познаваш Модина, прекарала си известно време с нея в Далгрен. Що за човек е тя? Някаква представа какво може да я е накарало да оттегли армията?

В паметта на Ариста проблесна споменът за пленничеството в компанията на младо момиче на върха на кула. Принцесата бе вцепенена от страх, ала Тракия беше ровила из грамадата останки и боклуци, дирейки оръжие, с което да се изправи срещу неуязвим звяр. Това храброст ли бе представлявало, или просто проява на наивност?

— Момичето, което аз познавах като Тракия, бе сладко, невинно дете, което жадуваше единствено за бащината обич. Църквата може и да я е преименувала на Модина, ала не мога да си представя да са я променили. Тя не би проявявала интерес да властва дори над родното си селце, камо ли да владее света — Ариста поклати глава. — Не тя е нашият враг.

— Короната променя хората — рече сър Ектън, докато се взираше в Олрик.

Ариста се изправи:

— По-скоро си имаме работа с църквата и съвет назадничави империалисти. Силно се съмнявам, че дете от провинциален Дънмор би оказало подобно влияние върху архаичните възгледи и непроменимите мнения на толкова много упорити умове, които по-скоро биха се съпротивлявали, отколкото да работят под ръководството на нов водител — рече тя, взирайки се в сър Ектън. Забеляза Олрик да сгърчва лице.

Вратата се отвори и влезе Юлиан, възрастният камерхер. С широк поклон потропна два пъти с жезъла си по пода.

— Кралският защитник Ройс Мелбърн, Ваше Величество.

— Незабавно да влезе.

— Не се надявай прекалено — рече Пикъринг на Олрик. — В крайна сметка са шпиони, а не чудотворци.

— С парите, които им плащам, спокойно могат да творят чудеса. Не смятам за неразумно да очаквам онова, за което съм платил.

Олрик прибягваше до услугите на многобройни информатори и шпиони, ала никой от тях не можеше да се сравнява с Ририя. Първоначално Ариста бе наела Ройс и Ейдриън да отвлекат брат й в нощта на кралеубийството. Оттогава услугите им се бяха оказали безценни.

Ройс влезе сам. Дребният мъж с тъмна коса и черни очи бе облечен изцяло в черно. Носеше дълга до коленете туника и дълго наметало, както винаги, без видими оръжия. Законът забраняваше носенето на оръжие в присъствието на краля, ала като се вземеше предвид, че Ройс и Ейдриън бяха спасили на два пъти живота на Олрик, Ариста предположи, че стражите не са били особено щателни в претърсването. Бе убедена, че крадецът носи кинжала си, отнасяйки се към закона като препоръка.

Облеченият в черно се поклони дълбоко.

— Е? — запита брат й. Прекалено силно, прекалено отчаяно. — Открихте ли нещо?

— Да, Ваше Величество — отвърна Ройс, ала лицето му остана безизразно както винаги, така че не ставаше ясно добри или лоши новини носи.

— Казвай, какво открихте? Наистина ли се оттеглят?

— На сър Бректън е било наредено да се отправи на юг с почти цялата си войска, оставяйки тук само малка фракция от силите.

— Значи е истина — рече маркиз Уаймър. — Но защо?

— Да, защо? — додаде Олрик.

— Защото делгоски националисти са нападнали Ренидд.

Изненадани погледи се появиха из стаята.

— Сбирщината на Дигън Гаунт напада Ренидд? — невярващо изрече Кендъл.

— И то доста успешно, ако се съди по прочетената от мен заповед — уведоми ги Ройс. — Гаунт ги е повел по крайбрежието, завземайки всяко селце и град. Успял е да превземе Килнар и Вернес.

— Вернес? — запита шокирано Ектън.

— Това си е сносен по големина град — вметна Уаймър.