Нифрон се въздига

Каретата още не бе спряла напълно, когато Ариста блъсна вратата със замах, като за малко не удари Томи — или Терънс, или както там му беше името — по лицето, който понечваше галантно да отвори. Околната прислуга моментално изостави работата си и се поклони. Мелиса зърна каретата и притича. За разлика от Тъкър — или Тилман — дребната червенокоса прислужница бе работила за Ариста с години и знаеше какво да очаква.

— От колко време онази армия стои там? — излая принцесата, докато хвърчеше нагоре по каменните стъпала.

— Близо седмица — отвърна Мелиса, която тичаше подире й и свари да улови наметалото, което Ариста хвърли.

— Седмица? Имаше ли бой?

— Да. Негово Величество поведе атака само преди няколко дни.

— Олрик ги е атакувал? На другия бряг?

— Нещата не се развиха добре — отвърна с понижен глас Мелиса.

— Друго не бих и очаквала. Пиян ли е бил?

Стражите бързо дръпнаха огромните дъбови врати, едва успявайки да ги отворят, преди принцесата да ги е достигнала. Роклята плющеше подире й.

— Къде са?

— Във военната зала.

Ариста спря.

Стояха в северното фоайе. Огромна галерия от полирани каменни колони излагаха брони, а коридори отвеждаха към широки стълбища.

— Миси, донеси ми синята рокля за аудиенции, подходящи обувки и леген с вода. И също така да ми приготвят нещо за ядене. Без значение какво.

— Да, Ваше Височество — Мелиса се поклони рязко и се втурна.

— Ваше Височество — викна телохранителят, догонвайки я. — Едва не ви изгубих.

— Да му се ненадяваш. Значи следващия път трябва да се постарая повече.

* * *

Ариста гледаше как брат й, крал Олрик, се надига от огромната маса. По принцип всички останали също трябваше да се изправят, ала Олрик бе отменил тази традиция, тъй като имаше перипатетичен навик често да става и да се разхожда по време на съвещания.

— Не разбирам — рече той, загърбвайки всички, за да закрачи между масата и прозореца. Вървейки, той поглаждаше късата си брадичка — жест, който при други би бил равнозначен на кършене на пръсти. Бе започнал да си пуска брада точно преди принцесата да се отправи на път. Още не бе особено гъста. Тя предположи, че брат й се опитва да прилича на баща им. Крал Амрат бе имал великолепна черна брада, ала светлокестенявите кичури на Олрик само подчертаваха младостта му. А непрекъснатото поглаждане още повече влошаваше нещата, насочвайки вниманието към тях. Ариста си припомни как баща й бе барабанил с пръсти по време на съвещанията. Тежестта на короната очевидно търсеше някакъв начин да излезе.

Брат й бе две години по-малък от нея. Тя знаеше, че изобщо не бе очаквал да бъде коронясан тъй скоро. С години бе слушала за плановете му да пътува заедно с Моувин Пикъринг. Двамата искаха да опознаят света, впускайки се в приключения, които съдържаха безименни жени, много вино и малко сън. Дори се надяваха да открият древните руини на Персепликуис. Ариста подозираше, че след като се умореше от кръстосването, той щеше с радост да се върне вкъщи, да вземе наполовина по-младо от него момиче за своя съпруга и да стане баща на неколцина здрави синове. Едва тогава, когато косите му биха започнали да посивяват и останалите амбиции — постигнати, щеше да очаква да наследи короната. Всичко това се бе променило в нощта, когато вуйчо им Пърси бе уредил убийството на краля, оставило Олрик крал.

— Това може да е номер, Ваше Величество — предположи лорд Валин. — План да ви сварят неподготвен.

Лорд Валин, възрастен рицар с гъста бяла брада, компенсираше липсата на стратегически умения с храброст.

— Лорд Валин — обърна се почтително към него сър Ектън, — след провалената ни атака, имперската армия би могла да превземе Медфорд с лекота, независимо дали сме нащрек или не. Знаем го ние, знаят го и те. Щом решат да си измокрят краката, Медфорд е техен.

Олрик отиде до балкона, където следобедната светлина се лееше по пода на кралската бална зала. Последната служеше като място за съвещания, тъй като нямаше други помещения с подходяща големина. На мястото на гоблените сега по стените висяха карти, всяка от които прорязана с червени линии, илюстриращи отстъплението на меленгарските войски.

— Просто не разбирам — повтори Олрик. — Тъй необичайно е. Тяхната армия ни превъзхожда в съотношение десет към едно. Разполагат с тежка кавалерия, обсадни оръжия, арбалетчици… всичко, от което имат нужда. Защо не прекосяват реката? Защо спряха?

— От стратегическа гледна точка е безсмислено, господарю — рече сър Ектън. Едър, як мъж, той беше най-висшият генерал на Олрик. Според мнозина бе най-добрият рицар в Меленгар. — Според мен е свързано с политика. Опитът ме е научил, че повечето глупави военни решения са резултат от политически такива, взети от хора с малък или никакъв полеви опит.

Граф Кендъл, префърцунен шишко, който винаги се обличаше в яркозелени туники, се взря в Ектън:

— Мери си приказките и внимавай пред кого се намираш!

Ектън скочи на крака:

— Мерих ги; и какъв бе резултатът?

— Сър Ектън! — изкрещя Олрик. — Наясно съм с мнението ти относно решението ми да нападнем имперския лагер.