Нифрон се въздига

Неин телохранител години наред, едва сега, при липсата му, тя осъзна до каква степен го е имала за даденост.

Сега си имаше нов телохранител. Олрик лично го бе избрал. Името му започваше с Т. Том, Тим, Травис… нещо от този сорт. Той стоеше от грешната й страна, бърбореше прекалено много, сам си се смееше на шегите и непрекъснато дъвчеше нещо. Вероятно беше храбър и опитен воин, ала не беше Хилфред.

За последно бе видяла стария си телохранител преди около година в Далгрен, където атаката на гиларабрина едва не го уби. Това бе вторият път, когато той бе обгорен заради нея. Първият беше при спасяването на дванадесетгодишната Ариста от пожара в замъка. Майка й бе сред загиналите, ала смело петнадесетгодишно момче, син на кралски сержант, бе пристъпило между пламъците, за да я изведе. По настояване на Ариста се бе върнал и за майка й. Така и не я достигна, ала за малко не умря. Последващото му възстановяване отне месеци, а за награда бащата на Ариста го произведе в неин телохранител.

Но тогавашните му рани бяха нищо в сравнение с получените в Далгрен. Лечителите го бяха бинтовали от глава до пети, с дни лежа в безсъзнание. Отказа да я види, когато дойде на себе си и си тръгна, седнал в края на една кола, без да се сбогува. Бе заръчал да не й казват къде отива. Тя можеше да настоява, да принуди лечителите да говорят. Месеци след това бе поглеждала през рамо с очакването да го види, да чуе познатото потропване на меча по бедрото му. Често се чудеше дали е постъпила правилно, като го е оставила да си отиде. Въздъхна от поредното разочарование, прибавено към нарастващата през последната година купчина.

Бъркотията в каретата не облекчаваше меланхолията. Това бе видимият резултат от отказа да вземе слугиня със себе си. Не можеше да си представи да бъде затворена в една карета с някого за толкова дълго време. Вдигна роклите си и ги постави на другата седалка. Забелязвайки смачкан на топка документ да се свива из диплите на завесата, стомахът й се сви виновно. Намръщено се протегна, взе пергамента и го изглади на скута си.

Той съдържаше списък с кралства и провинции. Всяко от имената бе зачеркнато и край него бе отбелязано ИМП. Никаква изненада не беше, че графът на Чадуик и крал Етелред първи целунаха пръстена на императрицата. Ала останалите названия в списъка я караха да поклаща невярващо глава. Промяната бе настъпила буквално за една нощ. На единия ден нищо, на следващия — пуф! — Новата империя е налице и в нея влизат Уоррик, Гхент, Олбърн, Маранон, Галеаннон и Ренидд. По-дребните колебаещи се територии бяха присъединени насила — като Глъстън. Ариста прокара пръст по линията, указваща Дънмор. Негово Височество крал Росуорт милостиво бе решил, че в интерес на кралството му е да се присъедини към Новата империя в замяна на разширяването на земите си. Нищо чудно ако Меленгар бе обещан на Росуорт като част от възнаграждението. Меленгар бе единственото кралство в Аврин, което не се бе присъединило към империята.

Всичко стана тъй бързо.

Само година по-рано Новата империя беше просто идея. Месеци бе прекарала Ариста, опитвайки се да сключи съюзи. Без подкрепа и съюзници, Меленгар не можеше да се противопостави на нарастващия колос.

Колко ни остава, преди империята да се отправи на север, преди…

Внезапното спиране на каретата захвърли принцесата напред, разтресе перденцата и накара уморените ресори да изквичат. Ариста объркано надникна през прозореца. Все още се намираха на стария Стюардски път. Дърветата бяха отстъпили на обширни цветни поля, намиращи се на няколко мили извън Медфорд.

— Какво става? — провикна се тя.

Никакъв отговор.

Къде е Тим, Тед или както там му е трижди проклетото име?

Тя хвана дръжката и като придържаше поли, бутна вратата. Яркото слънце я накара да присвие очи. Краката й се бяха схванали, гърбът я болеше. Беше само на двадесет и шест, а вече се чувстваше грохнала. Затръшна вратата и като закриваше очи с длан, се взря в силуетите на кочияша и коняря.

— Дениъл! Защо… — започна тя, ала спря, виждайки в какво са вперили очи.

Поляните на север от Медфорд разкриваха отлична гледка за няколко мили на юг. Земята нежно слизаше надолу, разкривайки столицата на Меленгар, Медфорд. Видя кулите на замъка Есендън и Мареската катедрала, а по-натам и река Галевир, отсичаща южната граница на кралството. По времето, когато баща й и майка й бяха живи, често кралското семейство се бе правило пикници тук, наслаждавайки се на гледката и хладния бриз. Ала този ден гледката бе различна.

На другия бряг на реката, в светлината на ясното утро, Ариста съзря многобройни редици шатри, стотици от тях, всяка от които развяла червено-белия стяг на Нифронската империя.

— Войска, Ваше Височество — най-сетне можа да заговори Дениъл. — На един хвърлей от Медфорд.

— Заведи ме у дома, Дениъл. Ако трябва, пребий конете, но ме закарай у дома!

* * *