Нифрон се въздига

Амилия бе застинала, все още държейки щипците за месо и ножа, опитвайки да си припомни как да диша. Щом молбите на лейди Констанс заглъхнаха, регент Салдур се обърна към нея, лицето му се наля с кръв, зъбите проблеснаха иззад тънките устни.

— Не ме проваляй — процеди той и наметалото му прошумоля обратно по стълбите.

Амилия отново спря погледа си на момичето, все така взиращо се в стената.

* * *

Един войник придружи двете момичета до стаята на Модина; тогава стана ясно защо никой не бе съзирал императрицата. Амилия очакваше да бъдат отведени в източната кула, където се помещаваха кабинетите на регентите и кралските покои. За нейна огромна изненада, стражникът не напусна отсека на слугите, отправяйки се към вито стълбище от другата страна на миялната. Камериерките го използваха, за да обслужват стаите на горните етажи. Воинската гордост очевидно не позволяваше на пазача да ги копира, защото той се отправи надолу.

Амилия не се осмели да му задава въпроси. Висящият на бедрото му меч бе окупирал мислите й. Тъмните му очи бяха като две лепнати върху камък маслини. Тя му стигаше едва до брадичката. Ръцете му бяха двойно по-големи от нейните. Той не беше от онези, които бяха отвели лейди Констанс, ала Амилия бе уверена, че войникът нямаше да се поколебае, когато настанеше нейният ред.

Въздухът стана хладен и влажен. Само три фенера отблъскваха нападенията на мрака. От последния от тях капеше восък, очевидно ранен. На дъното на стълбите дървена врата стоеше отворена; отвеждаше в тесен коридор, от двете страни на който имаше врати. В една от стаите Амилия зърна бъчви и наредени сред слама бутилки. Огромни ключалки затваряха две други врати, а трета стоеше отворена, макар че съдържанието на принадлежащото й помещение не подхождаше на ексхибиционизма й: зад въпросната вратица имаше само струпана в единия ъгъл слама и дървена кофа. Стигайки до нея, войникът прилепи гръб до стената.

— Извинявай… — заговори обърканата Амилия. — Не разбирам. Мислех, че отиваме в покоите на императрицата.

Стражникът кимна.

— Искаш да кажеш, че Нейно Високопреосвещенство спи тук?

Ново кимане.

Амилия стоеше втрещена, а Модина пристъпи в стаята и се сви върху сламата. Пазачът затръшна тежката врата и започна да промушва огромен катинар.

— Почакай — каза Амилия, — не можеш да я оставиш тук. Не виждаш ли, че е болна?

Войникът заключи.

Амилия се взираше в дъбовата врата.

Как е възможно това? Та тя е императрицата. Тя е божия дъщеря и висше духовно лице на църквата.

— Държите императрицата в стар килер?

— По-добре е от старото й място — отвърна войникът. Не бе проговарял досега и гласът му не звучеше според очакванията й. Мек, състрадателен, не по-висок от шепот. Това я обезоръжи.

— Къде е била?

— Вече казах прекалено много.

— Не мога да я оставя там. Та тя няма дори свещ.

— Заповедите ми са да я държа в това помещение.

Амилия се взря в него. Не можеше да види очите му. Забралото на шлема и сенките потапяха в мрак всичко над носа му.

— Добре — рече тя и излезе.

Върна се миг по-късно, носейки един от фенерите.

— Поне мога ли да й правя компания?

— Сигурна ли си? — войникът звучеше изненадан.

Амилия не беше, ала въпреки това кимна. Стражникът отключи.

Императрицата се беше свила на купа слама; очите й бяха отворени, ала невиждащи. Амилия забеляза захвърлено в ъгъла одеяло. Постави фенера на земята, изтупа покривалото и загърна момичето.

— Не се отнасят добре с теб, нали? — рече слугинята, като нежно отмахваше част от закрилите лицето на Модина коси. На допир кичурът не бе по-различен от сламата. — На колко си години?

Императрицата не отговори, нито реагира на докосването. Легнала на една страна, тя притискаше колене към гърдите си. Премигваше, а гръдта й се повдигаше равномерно, ала други признаци на живот отсъстваха.

— Случило се е нещо лошо — Амилия леко докосна ръката на Модина. Предпоследната бе толкова крехка, че слугинята съвсем спокойно можеше да обвие палец и показалец около китката и пак щеше да остане празно място. — Не зная колко дълго ще се задържа тук. Не съм благородна дама. Аз съм просто миячка на чинии. Регентът каза, че трябва да те обуча и възпитам, ала направи грешка. Не зная как да сторя нищо от изброеното.

Погали Модина по главата; прокара пръсти по бузата, върху която все още личеше ударът на лейди Констанс.

— Ала обещавам, че никога няма да те нараня.

Няколко минути слугинята напрягаше ума си в търсене на начин, по който да достигне момичето.

— Мога ли да ти споделя една тайна? Моля те, не се смей… Та… страх ме е от тъмното. Зная, че е глупаво, ала нищо не мога да сторя. Винаги съм била такава. Братята ми ми се присмиват непрестанно. Може би ще се почувствам по-добре, ако поговорим малко. Какво ще кажеш?

Никаква реакция.

Амилия въздъхна:

— Е, утре ще донеса някоя и друга свещ от стаята си. Заделила съм си цял куп. Това малко ще подобри нещата. Сега си почини.