Нифрон се въздига

Качулатият се приближи още повече. Тя инстинктивно се отдръпна, но не беше достатъчно бърза. Той грубо я сграбчи и завъртя лицето й.

Побесняла, тя го ритна по пищяла.

Качулката изръмжа, в очите му проблесна гняв.

— Проклета кучка!

Зашлеви я силно с опакото на ръката си.

Избухналата болка я повали. Тя се намери на четири крака, стискайки тревата, за да не отхвърчи от бясно завъртелия се свят. Лицето я болеше, очите й се насълзиха.

Тримата се изсмяха.

Унижението й дойде в повече.

— Как смееш да ме удряш! — изпищя принцесата.

— Видяхте ли? — рече Етчър.

Качулатият кимна.

— Хубаво, ще ти платим. Дани, брой му двайсет златни.

— Двайсет? Стражът се съгласи на петдесет! — протестира Етчър.

— Гледай да не станат десет.

Ариста накъсано си поемаше дъх. Беше уплашена, паниката бързо я обземаше. Трябваше да се успокои — да мисли. Като през мъгла гледаше към Етчър и коня му. Нямаше шанс да грабне животното и да избяга. Краката на Етчър бяха в стремената, нямаше да може да го издърпа.

— Гай няма да остане особено доволен от това, че сте си прибрали трийсет златни.

Те се изсмяха:

— И кому смяташ ще повярва? На теб или на нас?

Ариста преценяваше огъня. Можеше да се опита да грабне пламтящ клон. Ала прецени, че разстоянието е прекалено голямо. А дори и да успееше, с него нямаше да направи нищо срещу мечове.

— Взимай двайсетака и си затваряй проклетата уста, да не останеш без нищо.

Помисли си да побегне.

Нанадолнище е, в мрака бих могла… Не, не съм достатъчно бърза, а и хълмът е оголен.

Трябваше да пробяга целия път до гората, преди да има макар и малка надеждица да се измъкне. Етчър винаги можеше да я настигне с коня си. Сетне щяха да я набият и вържат, всяка надежда щеше да бъде загубена.

— Не си и го помисляй, мухльо — казваше в този момент онзи с качулката.

Етчър се изплю.

— Давай двайсетте.

Качулката му подхвърли дрънкаща кесия и Етчър я улови с навъсено изражение.

Ариста заплака. Времето изтичаше. Беше безсилна, не можеше нищо да стори. Каква полза от титлата й? Не можеше да се защитава. Магията също нямаше да е от полза. Можеше само да ги накара да кихнат, сега това нямаше да помогне.

Къде са Ройс и Ейдриън? Къде е Хилфред? Как може да съм толкова вироглава? Няма ли кой да ми помогне?

Етчър си тръгна, без да й каже и дума — нищо необичайно.

— Значи така изглежда една принцеса? — рече качулатият. — Нищо специално, а? Не мязаш по-различна от брантиите, с които съм спал.

— Не знам — отвърна другият. — Изглежда по-добре от това, което аз съм видял. Метни въжето. Искам да си изкарам добре, не да ме изподерат.

Кръвта й изстина. Побиха я тръпки. Със сълзи гледаше как той се отправя да вземе въжето.

Никой мъж не я бе докосвал досега. Никой дори не смееше и да си го помисли, защото в Меленгар това означаваше смърт. Нямаше среднощни срещи или любовни истории. Никой дори не бе откраднал и целувка, а сега… Гледаше как онзи с наболата брада се приближава към нея с въже в ръка.

Само да бях научила нещо по-полезно от гъделичкане на носове и кипене…

Тя спря да плаче. Не осъзна, ала бе спряла и да диша.

Ще проработи ли?

Нямаше какво друго да опита.

Мъжът се ухили очаквателно, когато Ариста затвори очи и започна тихо да напява.

— Я гледай. Май й харесва идеята, изнася ни серенада.

— Може да е някакъв благороднически ритуал.

Принцесата едва дочуваше гласовете им. Още веднъж, използвайки метода за съсредоточаване, показан й от Есрахаддон, тя фокусира ума си. Вслуша се в ровещия из тревата вятър, жуженето на комарите, бръмченето на светулките и песента на щурците. Почувства звездите и усети земята. Тук се криеше сила. Тя я придърпа към себе си, вдишвайки я, изпълвайки тялото си с нея, съсредоточавайки я в ума си.

— Как я искаш?

— С ръцете зад гърба ме устройва, но може би трябва да я питаме как на нея й харесва — двамата се изсмяха отново. — Кой ги знае какво им допада на благородните.

Тя мърмореше, формулирайки словата, скулптирайки силата. Насочи елементите, давайки им посока и цел. Изгради заклинанието както преди, ала този път го промени. Напрегна се, променяйки тона, за да измести фокуса.

Щурците замлъкнаха, светулките спряха брачните си танци. Дори и нежният ветрец вече не подухваше. Единственият звук бе все по-силният глас на Ариста.

Принцесата усети как онзи я изправя на крака и извива ръцете й зад гърба. Тя не му обърна внимание, съсредоточавайки се вместо това върху движенията на пръстите си, като че свиреше на невидим музикален инструмент.

Точно когато грубото въже докосна китките й, двамата започнаха да крещят.

* * *

Руините на Амбертън бяха пръснати по върха на хълма. Колони, мраморни стъпала и стени лежаха натрошени. Само три дървета стояха близо до върха на безлесния хълм — и трите представляваха безлистни трупове, подобни на останалите руини: останали дълго след като им бе изтекло времето.