Нифрон се въздига

— Там има огън, но виждам само Ариста — рече Ройс.

— Примамка?

— Вероятно. Ще тръгна първи. Може би ще успея да я освободя, преди да са ни надушили. В краен случай поне ще задействам клопката и така ти ще можеш да се втурнеш.

Хълмът бе много тих и това притесняваше Ройс. Чуваше в далечината изпръхтяването на конете и пропукването на лагерния огън, ала нищо друго. Бяха препускали насам с цялата възможна скорост, ала крадецът продължаваше да се притеснява, че са стигнали прекалено късно. Бе сигурен, че е мъртва. Сега беше объркан. Нямаше съмнение, че жената край огъня е Ариста.

Тогава къде е Етчър? Къде са онези, с които е трябвало да се срещнат?

Тихо се промъкна напред, ловко заобикаляйки зеленика. Полувкопани в земята камъни и наклонени скали правеха от преминаването предизвикателство. Обиколи веднъж и не откри часовои или някакво движение.

Покатери се по-нагоре и попадна на две тела. Мъжете бяха мъртви, но все още топли — всъщност не просто топли, направо… горещи. Нямаше рани, никаква кръв. Ройс пое към върха, крачейки към огъня. Принцесата стоеше свита край него, тихо взирайки се в пламъците. Беше сама, дори без багажа си.

— Ариста? — прошепна той.

Тя бавно го погледна, като че главата й тежеше повече от обичайното. Блясъкът на огъня се лееше по лицето й. Очите й изглеждаха зачервени и подпухнали. На една от бузите й имаше белег.

— Аз съм, Ройс. Добре ли сте?

— Да — отвърна тя. Гласът й беше слаб и отнесен.

— Сама ли сте?

Тя кимна.

Ройс пристъпи в светлината на огъня и зачака. Нищо не се случи. Лек летен ветрец галеше тревата и раздухваше пламъците. Над тях сияеха звездите, конкурирани единствено от луната, отговорна за нощните сенки. Принцесата стоеше като статуя. Само ръцете й преобръщаха четката с перлена дръжка. Колкото и спокойна да изглеждаше сцената, сетивата на Ройс бяха напрегнати. Мястото го караше да се чувства напрегнат. Старите мраморни блокове, потрошени и повалени, стърчаха от земята като зъби. Още веднъж се зачуди дали някак не се докосва до елфическото си потекло, усещайки повече, отколкото можеше да бъде видяно, възприемайки потънала в миналото памет.

Зърна движение по склона. Ейдриън се катереше към тях, спирайки за миг при телата, преди да продължи.

— Къде е Етчър? — обърна се Ройс към принцесата.

— Тръгна си. Било му е платено от Луис Гай да ме предаде на някакви мъже.

— Да. Осъзнахме това с малко закъснение. Съжалявам.

Принцесата не изглеждаше добре. Беше прекалено тиха. Очакваше гняв или облекчение, ала застиналостта й беше изнервяща. Нещо се бе случило — нещо лошо. Нямаше други следи за насилие освен белега на бузата. Дрехите й бяха непокътнати. Нямаше разкъсани места. Забеляза няколко тревички и кафяво листо, заплетени в косата й.

— Добре ли сте? — попита Ейдриън, изкачил се на върха. — Ранена ли сте?

Тя поклати глава, при което едно от листата се отрони.

Ейдриън приклекна край нея.

— Сигурна ли сте? Какво стана?

Ариста не отговори. Взираше се в огъня и започна да се поклаща.

— Какво се е случило с онези на склона? — обърна се към партньора си Ейдриън.

— Не бях аз. Бяха си мъртви, когато ги намерих. Нямаха рани.

— Тогава как…

— Аз ги убих — каза Ариста.

Двамата се обърнаха и я погледнаха.

— Убила сте двама серети? — попита Ройс.

— Те серети ли бяха? — промълви Ариста.

— Носеха пръстени със счупена корона — обясни Ройс. — Нямаше рани и по двете тела. Как го сторихте?

Тя затрепера; дъхът й излизаше на пресекулки. Ръката й се вдигна към бузата, разтривайки я леко.

— Те ме нападнаха. Не можех да мисля за… Не знаех какво да правя. Бях толкова уплашена. Те възнамеряваха да… а бях сама. Нямах избор. Нямах избор. Не можех да избягам. Не можех да се бия. Можех само да ги накарам да кихнат и да накарам вода да закипи. Нямах избор. Само това можех да сторя.

Тя захлипа. Ейдриън колебливо посегна към нея. Ариста пусна четката и здраво стисна ръцете му. Притисна се към него и той я прегърна, галейки я нежно по косата.

Ейдриън погледна към крадеца с объркано изражение и прошепна:

— Карала ги е да кихат до смърт?

— Не — отвърна Ройс, взирайки се през рамо по посока на телата. — Кипнала е вода.

— Не знаех… не знаех дали ще проработи — прошепна тя между спорадичното поемане на въздух. — Трябваше да го променя, да преместя фокуса. Сама да създам ново заклинание. Само налучквах, но… чувствах правилната последователност. Парчетата съвпадаха. Усетих ги как съвпадат — аз ги накарах да съвпаднат.

Ариста вдигна глава, обърса очи и погледна надолу по хълма.

— Крещяха дълго. Мятаха се по земята. Опитах се да спра тогава, ала не знаех как и те… просто продължиха да се гърчат и крещят, а лицата им така почервеняха. Въргаляха се по земята и стискаха тревата, пищяха, а виковете им ставаха все по-тихи и по-тихи, сетне спряха да издават звуци… само дето съскаха… пара се издигаше от кожата им.

Сълзи продължиха да се спускат към брадичката й. Ейдриън обърса лицето й.

— Никого не бях убивала досега.