Нифрон се въздига

— Хората в Хинтиндар не говореха много за него. Имаше няколко истории за призраци, слухове за гоблини и немъртви, такива неща.

— И нищо за това какво е било?

— Имаше някакво детско стихче, нещо като:

Древен камък на баира,
стари спомени съзира.
Нявга център, нявга всичко;
веч изгубен, пад стеничка.

— И какво трябва да означава това?

Ейдриън отново сви рамене.

— Пеехме това, когато играехме на падни стена — детска игра.

— Разбирам — рече Ройс.

— Каквото и да е било, не ми харесва — обяви Ариста.

Ройс кимна:

— Почти ме кара да чакам с нетърпение Ратибор — почти.

Глава 10 Награди

Камбаната отбеляза средата на деня и Амилия спря, защото не бе сигурна накъде да се отправи. В качеството си на кухненска прислужница бе незапозната с благородническите сектори. В редки случаи бе замествала разболели се камериерки на третия етаж. Бе почиствала колкото се може по-бързо, преди гостите да се върнат. Да се работи в присъствието на аристократ бе истински кошмар. Те най-често я игнорираха, ала тя бе ужасена да не привлече внимание. Невидимостта бе най-добрата й защита. Сред вдигащата се в миялната пара и суматоха бе лесно да остане незабелязана. В коридорите всеки можеше да я съзре.

Този път нямаше избор. Салдур я бе повикал в кабинета си. Отправяйки се да закусва, бе срещнала войник, уведомил я за желанието на Негова светлост да я види при следобедния звън. Амилия бе изгубила апетит и прекара остатъка от утрото в размишления за очакващата я орис.

Камбаната иззвънтя за втори път. Амилия започна да се паникьосва. Само веднъж бе посетила кабинета на регента, а тъй като тогава бе придружена от въоръжени люде, последното нещо, за което мислеше, бе пътят. Помнеше, че се бяха изкачили, ала не и колко етажа.

Ох, защо не тръгнах по-рано?

Прекоси огромната зала с дълги маси, отрупани с познати ней чинии и бокали — бе ги мила всеки ден. Стари другари от по-смислено време, когато се бе будила с мисълта, че и този ден ще бъде като вчерашния. Сега всяко утро носеше страха от провал.

От другия край на залата влязоха мъже, облечени в пъстри бродирани одежди — благородници. Настаниха се, разговаряйки шумно и полюлявайки се на столовете; развикаха се да им донесат вино. Тя задържа вратата на Бастиън, който носеше отрупан с димяща храна поднос. На връщане той й се усмихна благодарно, профучавайки край нея, отривайки чело.

— Как да стигна до кабинета на регента? — прошепна тя.

Бастиън не спря, ала се провикна през рамо:

— Иди в приемната зала през тронната.

— И после?

— Питай чиновника.

Амилия пое надолу по коридора край извитата стена на огромното стълбище към входа на палата. Работниците бяха отворили главните врати и през навлизащите лъчи светлина можеше да се види вдигналата се прах. Лъщящи от пот мъже пренасяха дървесина, хоросан и камък. Някои режеха дърво и мрамор. Катереха се по стълби, а скрипци издигаха нагоре кофи към кацнали върху скеле зидари. С удивление тя забеляза, че една от стените бе преместена, а таванът бе значително по-висок от последното й посещение. Входът също бе по-обширен и впечатляващ от нявга мрачното преддверие.

— Извинете? — чу се глас. Строен мъж стоеше на прага. Колебливо заобиколи преминаващите работници. — Мога ли да вляза?

Той се изкашля, държейки кърпичка пред лицето си.

Амилия го погледна и сви рамене:

— Защо не? Всички други го правят.

Мъжът направи няколко колебливи крачки, озъртайки се страхливо, отчасти вдигнал ръце, като да се предпази от удар. Слабоват, носеше перука, яркожълта туника и раирани панталони. Бе по-висок от Амилия.

— Добър ден, милейди — поклони се той, веднага щом подмина работниците. — Аз съм Нимбус от Вернес и съм тук да предложа услугите си.

— О — рече с празен поглед тя, — не мисля…

— Моля ви, умолявам ви, изслушайте ме. Бях придворен на крал Фредрик и кралица Джоузефин в Галеаннон. Добре съм запознат с протокола, процедурите и кореспонденцията. Преди това бях камерхер на херцог Ибсен от Вернес, така че съм способен да…

Той поспря.

— Добре ли сте?

Амилия преглътна.

— Просто бързам. Трябва да се срещна с регента.

— Тогава прося извинение. Просто… — той приведе рамене и въздъхна. — Със срам трябва да призная, че съм бежанец от националистическата инвазия. Имам само дрехите на гърба си и тази чанта. Придвижвах се пеш и… съм леко гладен. Надявах се, че в двореца ще си намеря работа. Друго не умея — рече той, почиствайки раменете си от прахта.

— Съжалявам да го чуя, но не съм… — тя спря, видяла устната му да трепери. — Откога не си ял?

— От доста време. Вече не помня кога.

— Слушай — рече му тя. — Мога да ти уредя нещо за ядене, но ще трябва да изчакаш първо да мине срещата ми.

Тя си помисли, че той ще се разплаче, прехапал устни, кимайки неколкократно:

— Много благодаря, милейди.

— Изчакай тук. Ще се върна скоро… поне така се надявам.