Нифрон се въздига

— В момента и аз самият не съм особено доволен от себе си.

Започнаха да се оттласкват от стените, бавно издигайки се нагоре. Моментално краката на Ейдриън изразиха остър протест от усилието, ала ръцете също поемаха част от напрежението.

— Облегни се по-силно — каза му Ройс.

— Не искам да те смажа.

— Нищо ми няма. Просто се облегни назад.

Първоначално движението им бе тромаво, а усилието — огромно, ала скоро влязоха в ритъм.

— Стъпка — прошепна Ройс. Натискът, който си оказваха един на друг, бе достатъчен, за да ги задържа.

— Стъпка.

Отново приплъзнаха крак по камъните. Заради оттичащата се по тях вода бяха хлъзгави. Ейдриън внимателно поставяше стъпало на по-сухите места, използвайки фугите. Ройс бе далеч по-добър и вероятно изпитваше нетърпение от бавния им прогрес. За Ейдриън бе по-неудобно. Краката му бяха по-дълги и по-силни, често трябваше да си припомня да не натиска прекалено силно.

Най-сетне се издигнаха над влажните камъни и се заизкачваха по-уверено. Вече бяха достатъчно високо да си счупят костите при падане. Ейдриън започна да диша тежко, целият бе плувнал в пот. По лицето му се стече капка, увиснала на върха на носа му. Над главата си видя решетката, сега станала по-голяма, но все още влудяващо далеч.

Ами ако не успеем? Как ще слезем долу — освен с падане?

Ейдриън прогони тази мисъл и се концентрира. Нищо хубаво нямаше да произлезе от очакването на провал. Вместо това се насили да мисли за Ариста, препускаща към смъртта или пленничеството си. Трябваше да успеят — и то бързо — преди краката му да изгубят силата си. Те вече потреперваха от изтощение, изморени от напрежението.

Наближиха върха. Ройс спря да отброява стъпките. Ейдриън гледаше в стената, но усети Ройс да повдига глава.

— Спри — прошепна крадецът. Задъхани, те освободиха ръцете си и се хванаха за решетката. Давайки почивка на изтерзаните си крака, за минутка увиснаха на ръце. Прекрасно бе да се оттече умората. Ейдриън удовлетворено затвори очи.

— Добри и лоши новини — рече Ройс. — Пазачи няма, обаче е заключена.

— Можеш да направиш нещо по въпроса, нали?

— Секунда само.

Усети как Ройс се движи около него.

— Така.

Последва нова кратка пауза. Пръстите на Ейдриън започваха да го болят.

— Добре, плъзгаме наляво. Готов ли си? Вдигни крака.

Решетката бе по-лека от очакваното и се премести с лекота.

Изскочиха от кладенеца, отпускайки се на влажната трева за миг, за да си поемат дъх. Бяха сами в тъмно ъгълче в градината на имението.

— Оръжията? — попита Ейдриън.

— Ще проверя къщата. Ти се погрижи за коне.

— И не убивай никого — вметна Ейдриън.

— Ще се постарая, обаче ако попадна на Лурет…

— Него може.

Ейдриън предпазливо пое към обора. Конете се сепнаха при вида му, пръхтейки и движейки се неспокойно в отделенията. Грабна първите седло и юзда, попаднали му пред очите; установи, че бяха странно познати. Сивата кобила на Ариста, неговият кон и Мишка бяха сред останалите животни.

— Спокойно, момиче — прошепна Ейдриън, докато оседлаваше два коня. Приключваше с оглавника на Мишка, когато Ройс се появи, нарамил мечове.

— Оръжията ви, рицарю.

— Лурет? — попита Ейдриън, докато се въоръжаваше.

Ройс издаде разочарован звук:

— Не го видях. Всъщност не видях никого. Местните лягат рано.

— Прости хорица сме.

— Мишка? — промърмори Ройс. — Просто не мога да се отърва от тоя кон.

* * *

Ариста узна, че язденето без седло е значително по-неудобно. Етчър допринасяше за мъките й, като поддържаше тръс. Главата на Ариста я заболя. Помоли го да забави скоростта, но той не й обърна внимание. Не след дълго животното само забави ход. Беше се запенило, Ариста усещаше потта му да се просмуква в роклята й. Етчър не спря да рита коня, докато последният отново не запрепуска. Когато изтощеното животно заходи отново, крадецът го зашиба с края на юздите. При един от ударите уцели бедрото на Ариста. Тя изскимтя, но и това бе игнорирано. Най-накрая Етчър се отказа и остави животното да почине. Тя попита накъде отиват и защо бързат толкова. Ала пак не последва реакция, той дори не се обърна. След около една-две мили отново пришпори коня в тръс. Държеше се, сякаш нея я нямаше.

С всеки подскок на гърба на коня принцесата осъзнаваше все по-ясно уязвимостта си. Беше сама с непознат из горите на Ренидд, където всяка овластена фигура можеше да я залови. За Етчър знаеше само, че е със съмнителен морал. Едно нещо беше да се доверява на Ейдриън и Ройс, а съвсем друго да се метне на коня с непознат, отвеждащ я сред пустошта. Ако бе премислила, ако само бе имала време да премисли, щеше да откаже, ала сега вече бе твърде късно. Яздеше, осланяйки се на милостта на опасен човек във враждебна земя.