Нифрон се въздига

— Мили Марибор, ама си пораснал, хлапе! — отърсила се от шока, тя остави чука и се обърна към насъбиращите се зяпачи. — Туй е Ади Блекуотър, син на Данбъри ковача.

— Как си, Армигил? — каза с широка усмивка боецът, пристъпвайки към нея.

В отговор тя сви юмрук и го удари в брадичката. Бе вложила теглото си в удара и отстъпи назад, разтръсквайки болезнено ръка.

— Ох! Ама че корава брада имаш!

— Това пък защо? — Ейдриън удивено се държеше за долната част на главата си.

— Задето избяга от татко си и го остави да умре сам. Двайсетак чаках за това.

Ейдриън облиза разцепената си устна и се намръщи.

— Не се превземай, бебе такова. И по-добре си отваряй очите да не ти забия още някой. Данбъри беше прекрасен човек, а ти го покърти в деня, дето си тръгна.

Ейдриън продължи да масажира брадичката си.

Армигил подбели очи.

— Ела — нареди тя и хвана лицето му. Ейдриън трепна, докато обръщаше главата му. — Нищо ти няма. Ама мислех, че баща ти те е направил по-як. Ако имах меч, на раменете ти нямаше да им е толкова тежко, а малчурляците щяха да имат какво да ритат. Чакай да ти сипя едно пиво. Тая партида стана готова тамън сутринта. Туй ще заглади впечатлението.

Тя отиде до една голяма бъчва, напълни халба с кехлибарена течност и му я подаде. Боецът съмнително се взря в чашата.

— Колко пъти го филтрира?

— Три — неубедително отвърна тя.

— Дегустаторът на Негова светлост опита ли го?

— Естествено, че не, глупако, та нали ти казах, че стана готово днеска. Оня ден го сложих да ври, два дни е стояло. Вече би трябвало утайката да се е наслоила.

— Просто не искам да ти създавам неприятности.

— Че аз да не ти го продавам? Пий и млъквай или пак ще те млатна, дето си толко глупав.

— Ади? Ти ли си наистина? — строен мъж на годините на Ейдриън се приближи. Имаше дълга руса коса, която се спускаше до раменете му, обгърнала бледното му лице. Носеше износена сива туника и зелена качулка. Краката му бяха обвити до коленете в навуща. Беше покрит с кафеникав прах, като че ли е ровил из дюни.

— Дънстън?

Мъжът кимна и двамата се прегърнаха, тупайки се по раменете. От потупванията на Ейдриън се вдигна прах, обгърнал и двамата.

— Живеел си тук? — запита момиченце от насъбралата се тълпа. Ейдриън кимна. Това породи експлозия от възбудена размяна на реплики. Нови хора се присъединиха към тълпата. Най-накрая боецът съумя да вземе думата.

— Това са моят приятел мистър Евертън и съпругата му Ърма.

Ройс и Ариста се спогледаха.

— Винс, Ърма, това е селската пивоварка Армигил. Дънстън е син на пекаря.

— Просто пекар, Ади. Татко почина преди близо пет години.

— Съжалявам да го чуя, Дън. Още помня с умиление как крадях хляб от фурните му.

Дънстън отправи поглед към Ройс:

— Ади беше най-добрият ми приятел — преди да изчезне — додаде той с нотка на горчивина.

— И от теб ли ще трябва да понеса кроше? — Ейдриън се престори на уплашен.

— Заслужаваш, обаче помня последния път, когато се сбихме.

Ейдриън се усмихна лукаво, а Дънстън се намръщи.

— Само ако не се бях подхлъзнал… — рече Дън и двамата с Ейдриън избухнаха в смях над някаква си тяхна шега.

— Хубаво е, че се върна, Ади — рече той. Изгледа как Ейдриън отпива от бирата и се обърна към Армигил. — Не е справедливо Ади да получава безплатна бира, а аз не.

— Дай да ти цепна устната и ша ти сипя — ухили му се тя.

— Движение! Движение! — изрева едър мускулест мъжага, пробиващ си път през тълпата. Можеше да се похвали с бичи рамене, гъста черна брада и плешиво теме. — Връщайте се на работа!

Тълпата изрази недоволство, ала бързо се разпръсна при наближаването на двама конници. Те идваха откъм хълма, яздейки в тръс.

— Какво става тук? — запита първият конник. Той беше мъж на средна възраст с уморени учи и издадена брадичка. Бе се нагиздил в ленени одежди, характерни за ползващ се с благоволение слуга; на гръдта му със златен конец бе избродирана емблемата на два кръстосани кинжала.

— Странници, сър — рече биковратият.

— Не са странници, сър — заговори Армигил. — Туй тука е Ади Блекуотър, сина на стария ковач, дошъл е да ни види.

— Благодаря ти, Армигил. Но аз не питах теб, а надзирателя — от височината на коня си той погледна към брадатия плешивец. — Е, Осгар?

Мускулестият сви рамене и поглади брада с неспокойно изражение:

— Може и да е права, сър. Не ми остана време от разпръскване на селяните да питам.

— Много добре, Осгар. Погрижи се да се върнат към задълженията си — или привечер ще се озовеш в стегалка.

— Да, сър, веднага — той се обърна и зарева към виланите, докато последните не се пръснаха. Останаха само Армигил и Дънстън.

— Ти ли си синът на стария ковач? — попита ездачът.

— Да — отвърна Ейдриън. — А ти си?

— Отговарям за имението на Негова светлост. Не ми харесва как пречиш на работата на неговите селяни.

— Извинявам се, сър — Ейдриън кимна почтително. — Нямах намерение…

— Ако си син на ковача, къде беше досега? — този път заговори другият ездач. Беше доста по-млад, облечен в туника от лен и кадифе. На нозете си носеше кожени ботуши с месингови токи. — Наясно ли си с наказанието за напускане на селото без разрешение?