Нифрон се въздига

Пренесоха багажа си в малкия варосан дюкян, чиято табела изобразяваше самун. По-голямата част от пекарната бе заета от огромна тухлена пещ и масивна дървена маса. Ароматът на хляб и дърво изпълваше въздуха. Ариста с изненада установи, че въобще не е горещо. Стените от плет и кал и обширните прозорци осигуряваха добро проветрение. Новодошлите Ариста и Ройс бяха представени на съпругата на Дънстън, Арбър, както и редица други люде, чиито имена Ариста не можа да запомни.

Щом се разчу за пиршеството, свободни хора, фермери и занаятчии се отбиха, грабвайки по една халба и къшей черен хляб. Тук бяха дърводелецът Алгър, шивачът Харбърт и неговата съпруга Естер. Присъстваше и коларят Уилфред, за когото Ейдриън разправи как четири пъти в годината наемал каруцата му, отивал до Ратибор и купувал лято желязо за бащината ковачница. Бяха разказани много истории за дребното луничаво хлапе, размахвало чук край баща си. Всички помнеха Данбъри с добро, така че многократно пиха в негова памет.

Както бе предвидил управителят, заваля. Това позволи на виланите да се присъединят към сбирката. Един по един влизаха, тихо отърсвайки се от капките. Всеки получи халба, къшей хляб и място на пода, където да седне. Някои носеха димящи глинени съдове със зеленчукова яхния, сирене и зеле. Появи се дори Осгар, надзирателят. Нему също дадоха пай. Небето се смрачи, вятърът се усили и в крайна сметка Дънстънови бяха принудени да затворят капаците.

Всички искаха да узнаят какво се е случило с Ейдриън — къде е бил, какво е правил. Болшинството от тях бяха прекарали целия си живот в Хинтиндар, стигайки най-много до реката. Виланите бяха обвързани със земята си и законът не им позволяваше да напуснат. Поколения от тях не бяха напускали долината.

Ейдриън им разказваше истории от пътуванията си. Ариста бе любопитна да чуе за приключенията, които той и Ройс бяха преживели, ала никое от тях не бе разказано. Вместо това боецът разправяше безвредни истории от далечни земи. Всички бяха погълнати от историите за далечния изток, където калианците кръстосали с Ба Ран Гхазел, за да положат началото на полугоблините тенкини. Децата се притискаха до полите на майките си, когато той говореше за обердазите — тенкини, които почитали Уберлин и смесвали калиански традиции с магията на Гхазел. Дори Ариста бе запленена от историите за далечен Дагастан.

Ейдриън бе център на внимание и малцина обръщаха внимание на Ариста. Тя бе доволна от това. Радваше се, че не е на седлото и че е на безопасно място. Напрежението я отпускаше.

Горещият хляб и прясната бира бяха превъзходни. За пръв път от дни насам се чувстваше наистина удобно; наслаждаваше се на дружеската атмосфера в пекарната. Изпи множество халби, по едно време им загуби бройката. Навън се смрачи, дъждът продължаваше. Бяха запалени свещи, придали на помещението още по-дружелюбна атмосфера. Бирата пораждаше веселие и скоро пееха високо. Тя не знаеше думите, но се поклащаше, тананикаше и пляскаше с ръце. Някой разказа непристоен виц и стаята гръмна от смях.

— Откъде си?

Макар това питане да бе зададено вече три път, едва сега Ариста осъзна, че въпросът е насочен към нея. Обръщайки се, видя Арбър, съпругата на пекаря, да седи край нея. Беше дребничка жена с простовато лице и къса коса.

— Съжалявам — извини се Ариста. — Не съм свикнала да пия бира. Управителят каза, че била слаба, но аз съм на друго мнение.

— От твоята уста в неговите уши, мила! — провикна се Армигил от другата страна на стаята. Ариста се зачуди как е успяла да я чуе, особено след като си мислеше, че е говорила тихо.

Принцесата си припомни, че Арбър я бе попитала нещо.

— А, ами… Колнора — отвърна най-подир Ариста. — Аз и съпругът ми сме от Колнора. Всъщност само сме отседнали при брат ми там, понеже ни изгониха от дома ни в село Уиндъм. Имперските войски. В Уоррик. Селото е там де, не войската. Разбира се, и войската е там, но не в този смисъл… Това отговаря ли на питането ти?

Стаята бавно се въртеше и създаваше у Ариста усещането за падане, макар тя да знаеше, че стои неподвижно. Това усещане затрудняваше концентрацията й.

— Били сте прогонени? Това е ужасно — Арбър изглеждаше поразена.

— Да, ама не е чак толкова зле. Брат ми се е уредил добре в Хълмистия окръг в Колнора. Богат е.

Последните думи бе прошепнала в ухото на Арбър. Или поне така си мислеше, но жената се отдръпна рязко.

— Наистина? Идваш от богато семейство? — попита Арбър, разтривайки ухо. — Така си и помислих. Възхищавах се на роклята ти. Възхитителна е.

— Това ли? Пф! — тя дръпна с два пръста плата. — Взех тоя парцал от една прислужница, канеше се да я хвърли. Трябва да видиш моите рокли. Те вече мязат на нещо, но да, богати сме. Брат ми буквално има цяла армия от слуги — рече тя и избухна в смях.

— Ърма? — рече някой зад нея.

— А с какво се занимава брат ти? — попита Арбър.

— Мм? А, с нищо. С нищо не се занимава.

— Не работи?

— Ърма? Скъпа?