Нифрон се въздига

— Брат ми ли? Той го нарича работа, обаче няма нищо общо с това, което вие правите. Знаеш ли, че през последните две нощи съм спала на земята? И то не в стая, ами под открито небе. Брат ми никога не би сторил това. Ти вероятно си, нали? Ама той не е. Не, той печели от данъци, като всички крале. Е, някои ги трупат и от завоевания. Гленморган натрупа купища от завоевания, ала не и Олрик. Той изобщо не е водил войни… досега де… и хич не се справя добре.

— Ърма! — Ариста вдигна очи и видя Ройс да стои над нея със сурово лице.

— Защо ме наричаш така?

— Струва ми се, че жена ми леко попрекали — обърна се той към останалите.

Ариста се огледа и видя неколцина лица да се подсмихват в опит да потушат прихването.

— Има ли къде да я сложа да си легне?

Моментално неколцина предложиха домовете си, а някои дори и собствените си кревати, заявявайки самоотвержено, че ще спят на пода.

— Нощувайте тук — рече Дънстън. — Вън вали. Наистина ли искате да се щурате из мрака? От чувалите с брашно става сносно легло.

— Откъде знаеш, Дън? — запита с кикотене Ейдриън. — Твоята да не те е изритала някоя нощ?

Тълпата изригна в смях.

— Ти, Ади, може да спиш на дъжда.

— Ела, жено — Ройс помогна на Ариста да се изправи.

Принцесата го погледна и смигна.

— Да бе, съжалявам. Забравих коя съм.

— Не се извинявай, мила — каза й Армигил. — В крайна сметка лочим точно с такваз цел. Просто се наряза по-бързо от нас, туй е.

* * *

На сутринта Ариста се събуди сама и известно време прекара в чудене кое боли повече: главата от снощното пиене или гърбът от бучеливите чували. Устата й беше пресъхнала, някаква гадост се бе наслоила по езика. С удовлетворение установи наличието на дисагите до себе си. Отвори ги и се нацупи. Цялото им съдържание се бе умирисало на коне и плесен. Беше си донесла само три рокли: с едната бе стояла на дъжда, превърнала се в омачкан парцал; зашеметяващата сребърна рокля за приеми, която възнамеряваше да носи при срещата с Гаунт — и тази, с която бе облечена в момента. За нейна изненада сребърната рокля се бе запазила в добро състояние, почти не се беше намачкала. Бе възнамерявала с нея да впечатли Дигън, но припомняйки си думите на Ройс осъзна, че е направила лош избор. Много по-добре щеше да бъде, ако беше взела нещо семпло. Поне щеше да има в какво да се преоблече. Свали изпоцапаната си одежда, махна корсета и си облече роклята, която бе носила в Шеридън.

Излезе от склада и видя Арбър да меси тесто, заобиколена от множество покрити с кърпа кошници. Влизаха селяни, носещи или торба с брашно, или увито в зебло тесто. Поставяха ги на тезгяха заедно с няколко медни монети, а Арбър им казваше кога приблизително ще са готови печивата.

— И правиш това всеки ден? — попита Ариста.

Арбър кимна, на челото й проблеснаха капчици пот. Тъкмо плъзгаше пореден самун в лакомата фурна.

— По принцип Дън ми помага, но сега е със съпруга ти и Ейдриън. Това е рядко събитие, тъй че се радвам да му помогна. Ако те интересува, в ковачницата са. Или би предпочела да хапнеш нещо?

Стомахът на Ариста протестира само при мисълта.

— Не, благодаря. Ще почакам.

Арбър работеше с опитна ръка, тренирана от стотици, вероятно хиляди повторения.

Как го прави?

Знаеше, че съпругата на пекаря ставаше рано всяка сутрин и повтаряше същите действия като вчера.

Къде е предизвикателството?

Ариста бе убедена, че Арбър не може да чете и вероятно има малко вещи, ала изглеждаше щастлива. С Дънстън имаха хубав дом, а сравнена с бъхтането на полето, работата й беше лесна. Дънстън изглеждаше мил и свестен човек. Съседите бяха приветливи и работливи люде. Макар и не твърде вълнуващ, това беше спокоен, удобен живот. Ариста усети лека завист.

— Какво е да си богат?

— Моля? Ами… прави живота по-лесен, но не тъй пълноценен.

— Но ти пътуваш, виждаш света. Дрехите ти са така хубави, имаш коне! Обзалагам се, че дори си се возила в карета, нали?

Ариста изсумтя:

— Определено.

— И си била на балове в замъците, където свирят музиканти и дами танцуват в кадифени рокли?

— По-точно копринени.

— Коприна? Чувала съм за нея, но не съм виждала. Как изглежда?

— Мога да ти покажа — Ариста отиде до склада и се върна със сребърната рокля.

Арбър ахна, очите й се разшириха.

— Никога не съм виждала нещо тъй красиво. Прилича на… на…

Ариста зачака, но жената така и не намери думи. Най-сетне Арбър попита:

— Може ли да я докосна?

Ариста се поколеба, поглеждайки първо към нея, сетне към дрехата.

— Разбирам — бързо каза Арбър с разбираща усмивка, поглеждайки към ръцете си. — Ще я съсипя.

— Не, не — рече Ариста. — Изобщо не мислех за това — тя сведе поглед към роклята. — Мислех си, че е глупаво от моя страна да я нося със себе си. Няма да има къде да я нося, а заема толкова място в раницата. Чудех се, дали не би я взела?

Арбър щеше да припадне. Тя твърдо поклати глава, очите й бяха широко ококорени като от ужас.

— Не… аз… не мога.

— Защо не? Приблизително еднакви фигури имаме. Смятам, че ще ти стои прекрасно.

Арбър се изкикоти срамежливо, закривайки лице в шепи. При това си движение набрашни върха на носа си.